– А вие за какво сте тук? – обърна се възрастната жена към бащата и момчето, които чакаха редом с нея и с другите хора под паянтовия планински навес.

Очите на бащата се напълниха със сълзи.

– Не е от хубаво – опита се да отклони въпроса той.

Жената обаче простосърдечно продължи да настоява.

– Беше осем годишен... – след известно колебание заговори с болка бащата, оправяйки одеялото, с което бяха покрити краката на момчето – и... много обичаше да играе футбол. Във всяко свободно време бе навън с децата от квартала и... риташе. Един ден се прибра задъхан, изцапан, гладен и... – той направи пауза и изгледа момчето с умиление, – оплака се, че го боли коляното. Дясното коляно. Болката му бе толкова силна, че не можеше да си сгъва крака. Помислихме, че е травма. Заведохме го в близката болница. Там го прегледаха и му направиха рентгенова снимка. Нямаше нищо тревожно. Изписаха му обезболяващи лекарства и така... докато две седмици след това го заболя и другото коляно.

– Беше по-късно, татко – прекъсна го момчето. – Мисля, че лявото ми коляно се поду след около месец.

– Прав си, моето момче – поправи се бащата, а по бузата му се стече сълза, която обърса с длан. – И... лошото започна. Заведохме го отново на лекар. Този път го прегледаха по-сериозно. Взеха му кръв, направиха му още рентгенови снимки и... Извинявайте, но не ми се говори повече.

– Съжалявам! Мога ли с нещо да помогна? – натъжи се жената.

– Да помогнете?! – поклати тъжно глава бащата. – Виждате го как изглежда. Младо момче е, а е в... инвалидна количка. Кой баща, и изобщо кой родител, може да понесе това?! Погледнете! Краката му са... кожа и кости! Какво ли не опитахме, къде ли не бяхме, с кой ли не се срещахме. Всички лекари, професори и всякаквите там специалисти казваха, че нищо не може да се направи. И ние се предадохме. Явно това е... съдбата му. Но предполагам, досещате се, че... въпреки, че според лекарите всичко е загубено, в нас все още тлее някаква надежда. Някой ти казал нещо, втори те посъветвал друго, трети те насочил нанякъде. И ние се хващахме като удавници за сламка.

Жената се натъжи още повече. Доближи момчето и сложи ръка на рамото му.

– На колко си години? – попита с треперещ глас.

– На 17 – отвърна то.

– Значи си в това положение от... девет години?
Момчето кимна, а бащата въздъхна с такава болка, че всички се обърнаха...

                Присъедини се към магистърските програми в УниБИТ!

-------------------------------------------------------------------------------------------------

© Мартин Ралчевски
© e-Lit.info Сайт за литература, 2019