* *-*
Седеше пред стаята си, подложил лице на слънцето. Примесени, двете светлини – слънчевата светлина и смъртната му светлина – го правеха още по-восъчен.
Посочи ми столчето до него – бе извърнато към коленете му. Помислих за малките издайни следи след тръгналия си човек – допреди малко тук бе седяла Султана.
Известно време мълчахме.
Край нас се боричкаха няколко мириса: грапавият – на измития плочник, зеленият – на чемшира, белият – на козето мляко (преди час Султана бе минала с издоеното мляко!). И като вдишах тоя мирис на мляко, сякаш я повиках в мислите си – Султана излезе от къщата, като изтриваше ръце в престилката.
Поп Васил повдигна крачола си и се почеса. Погледнах крака му – от външната страна на глезена имаше белег. „Като стигма“ – помислих си.
Срещнахме очи.
– Казах ти – усмихна се отчето, – първото стъпало долу и последното горе, оправи ги тия стъпала...
Султана ми донесе ключа за звънарната – даде ми го, без да се обясняваме, и взе другия ключ. После се върна в къщата.
Отчето я изчака и каза:
– Та за камбаната, Вено... да те предупредя – голямо мълчание насъбра, да знаеш. При първия удар ще гръмне страховито.
Направи пауза и се втренчи в мен. Стана ми неудобно.
– Вено, да те питам, момче, как мислиш? Кой го докара това зло? Тоя свят без Бог?
Погледнах го слисано. Не, не ме изпитваше – очите му ме питаха.
– Кажи, Вено, кажи. Аз за себе си знам, ти ми кажи.
– Не знам, отче. Голям ти е въпросът, малък съм за него.
А той продължи, сякаш не ме бе чул:
– Кой ги доведе тия зверове? Кой ги хвърли срещу нас? И защо... Нароиха се... По команда се нароиха... кой им даде тая команда? Кучката ги ражда дузина, за да опази едно-две... а те заплождат кучката нарочно, значи им трябват кученцата. А за какво им трябват? За да ги хвърлят срещу нас, затова, не за да оцелява родът им. Насъскаха ги срещу нас!
– Срещу кои нас, отче?
– Срещу нас, децата на кръста! Срещу нас ги хвърлиха!
Гневът накъса думите му.
– Тия, дето воюват със Създателя!... Те!... Само те... Ще дойде време, чуй ми думите, и мъртвите ще се надигнат от гроба!
От вълнение отецът се изправи. Заговори в трескав речитатив:
– Защото е казано в Светото писание:
Иде час и дошъл е вече, когато мъртвите ще чуят гласа
на Сина Божи и като чуят, ще оживеят...
Гласът му се вдигна, очите му заискриха:
...Защото иде час, когато всички , които са в гробовете ,
ще чуят гласа на Сина Божи и ще излязат...
Закашля се. Въздухът му свърши, очите му угаснаха, излезе от религиозния транс. Ръката му затърси опора.
– Вено, чуй ме! Живите не стигат, за да изгоним тия антихристи! Затова Бог ще вдигне и мъртвите... Защото първо ни пратиха комунистите, ония безверници атеисти, дето лежат долу по очи в земята... с тях не успяха... сега пращат тия зверове... Ония бяха безверници, но безверието е и съмнение... Тия нямат нищо. Тия отричат човека... живота... Божия ред... всичко... съвкупляват мъжете с мъжете, майките със синовете, бащите с дъщерите, вземат душите и пускат телата да се множат и ходят по земята без дух.
Отецът млъкна. Дълго гледа ръцете си като чужди. После продължи:
– Ти мислил ли си, Вено, какво сме? За нас, човеците, те питам? А, Вено, какво сме?
И впи в мене трескавите си, възпалени очи.
– Мълчиш. Но аз ще ти кажа – времеядо животно сме. Да ме прости Господ – и пак взе да се кръсти, – времето само за нас съществува. За да ни изпита, Бог ни сгоди с времето, прекомерна тежест ни даде. Слаби сме за нея. И защо го направи ли – защото сме негови деца, а времето – и то е негово дете, тоест ние сме братя и сестри на времето, от един баща идем. Човек е като копринената буба. Знаеш гъсениците на тия буби – ядат черничевото листо и ронят след себе си. Така и ние, хората, изяждаме времето и роним тор след себе си. Но има едни избрани, дето ядат времето и предат копринена нишка от него. Това са хората на духа. Защото какво се казва в Светото писание, Вено?
...който сее за плътта си, от плътта ще пожъне тление,
а който сее за Духа, от Духа ще пожъне вечен живот.
Султана излезе и застана помежду ни.
Трябваше да тръгвам.
– А знаеш ли какво става с човека на четиридесетия ден в пръстта? – не спираше отецът. – Плътта се втечнява и попива в земята. Духът сваля телесната си обвивка, както
костилката се освобождава от плода, и тогава земята се нахвърля да мели костите ни, а душата се въззема към небесния си дом!
Султана го повдигна под мишците. Прихвана го с една ръка през кръста и го поведе към стаята.
Поп Васил се извърна. Гледаше като човек, който се прощава с живота:
– Айде, момчето ми. И като я удариш, да знаеш – първия път камбаната да бие за мен, за поп Васил. Айде, синко!
* * *
Затворът убива сетивата.
Звукът няма история – блъска се в камъка, глъхне. Погледът няма памет – стига до решетките, гасне. Остава и расте само обонянието.
Помня затворническата лечебница. До мен лежеше един откачил – бяха го вързали с каиши за леглото. Оттогава попих миризмата на лудите – просълзяващата воня на урина и оцет. Друг клетник умря от бъбреци – той пък издишваше амоняк.
Болните от диабет издишваха ацетон. Двама от съкилийниците ми бяха на инсулин – ще кажеш, не бе килия, а обущарница с ацетонови лепила.
Знаех всичко за мирисите. Втори дом са ми те. Въздушният ми дом. Вдигнах тоя дом още в детството си. Най-отдолу, в основите му, легнаха тежките, неповратливи мириси – на пръст, на телесно, на животни и хора. Това бяха мускусните, потните, жлезистите мириси, както и другите – мирисите на разпада: лешната воня на кокошка или куче, захвърлени в дерето, тънката, ръсната с евтин одеколон сладникава миризма на човешкия труп в ковчега; задушаващият лъх на оборски тор, на клозетна яма, на птичи курешки. А над тия мириси се разполагаха ароматите на растенията и дърветата – уханията, които се разтваряха във въздуха и упойваха. От тях започвах да градя поднебесния си дом на мирисите – упойния лепкав мирис на цъфналия салкъм, тежкия, почти плътски мирис на бъзака, главомаежния лъх на зюмбюла и орловия нокът; над тях следваха нежните излъхвания на лайката и на липата, на ябълковия цвят и на цъфналата джинджива; нагоре се изкачваше тънко довяното ухание на див копър и чубрица, още по-нагоре на хоризонтални ивици се стелеше едва доловимият мирис на телефончетата, а най-нависоко, на самия връх, трептеше изветряващият мирис на изсъхнало сено, което – след като слънцето изтръгнеше дъхтящата му уханна душа – прибираха в сеновала. И когато в тоя поднебесен дом влезеше лош човек, той, поради непохватната си вътрешна грубост (а тя винаги бе и външна!), го завихряше и срутваше с появата си и така, след като го разруше-
ше, оставяше да се стеле наоколо убогият му телесен лъх на разпад и гнилост.
Но минеше ли дете, ставаше друго.
Детето не стъпва върху тежките мириси, а ходи по невидимия под на въздушните мириси. Затова – особено сутрин, когато лъчите на светлината идваха отстрани – бе най-видно, че децата не ходят по земята, а стъпват във въздуха.
А когато минеше жена, наставаше чудо. Защото влизаше стопанката на тоя поднебесен дом. И като се започнеше едно преподреждане на мирисите, едно местене и нагаждане по нейното настроение, да не ти говоря.
А минеше ли разгонена жена, тогава вече ставаше страшно. Поднебесният дом на мирисите се срутваше и оставаше само телесният й любовен тамян. Тогава всичко мъжко разтваряше ноздри, въртеше глава и търсеше невидимия източник на тоя тамян. И като сядаше на задните си крака, виеше безутешно срещу луната.
* * *
Дойдох за камбаната, а паднах в тревите. Лежах в църковния двор, вдишвах земята. Защо го направих – не знам, но като полежах, разбрах. Тялото ми го искаше. Трябваха ми сили и тия сили ги имаше земята. В обърнатия ми поглед се извисяваше великденче. По ствола – слети заднишком в любовния си транс – се изкачваха две божи кравички. Все едно кой кого теглеше нагоре – мъжката женската или женската мъжката, слели телцата си, те неотстъпно изкачваха върха на великденчето. Те изкачваха своята камбанария, аз трябваше да изкача моята.
Лъхна ветрец. Довя зелени ухания. Някой изключи птиците, после пчелите. Стана тихо. Остана само сърцето ми. Голо и тръпнещо. Тогава тялото ми го попита и сърцето му отвърна: „Готово съм!“. И понеже, когато тялото е по-силно от мисълта, то става водач на човека, аз се изправих и тръгнах след тялото си. Последвах го към звънарната.
Ключът превъртя, помогнах си с рамото и отворих. Стълбите се издигаха във вертикална серпентина. Виждах три стъпала напред, четвъртото бе зад завоя. Механично броях: „...пет... десет... двайсет... двайсет и шест... трийсет...“. Над главата ми гукаха гълъбите на дядо Симо.„..четирийсет и едно... четирийсет и три...“ Изръкопляскаха криле. „...четирийсет и пет...“ Светлината се стовари водопадно и наля гърлото на серпентината. „Петдесет и пет... петдесет и девет, шейсет...“ Последно стъпало.
Бях на върха.
И ето я – пред мен сияеше камбаната.
Не посмях да я ударя.
Не бях готов.__
-------------------------------------------------------------------------------------
Българската литература отдавна чакаше такова силно, така въздействащо произведение.Това е роман, който звънти – „Камбаната” бие за всекиго от нас, бъдете сигурни. И дано имаме сетивата да я чуем, защото глухи ли сме – погубени сме...
Митко Новков
--------------------------------------------------------------------------------------
Недялко Славов, "Камбаната", ИК "Хермес", Пловдив, 2016
---------------------------------------------------------------------------------------
© Недялко Славов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017