Стефан и Марица вървяха към реката. По пътя той се опитва да я прегърне, но тя го отблъсна.

– Какво има? – попита той.

– Нищо – отвърна му и продължи да крачи до него със скръстени ръце.

Какво имаше да му обяснява! Дала му бе достатъчно и нямаше намерение да го превръща в изповедник. Страстта й към Виктор си бе само нейна тайна и тя не смяташе да я споделя със Стефан. Вече й се струваше стар и досаден, неспособен да й даде онова, което й бе необходимо.

Обземаше я ярост и в същото време неописуема похот. Искаше да се върне при Виктор, да издере очите на французойката и да го обладае пред нея. Бе ядосана и безпомощна пред плътта си.

– Сърдиш ли ми се нещо? – продължи Стефан. – Няма да те насилвам. Просто ми се прииска…

– Остави ме. Не съм в настроение. Неразположена съм.

Излъга го, за да не я закача повече. Знаеше, че ако е много настоятелен, ще трябва да го облекчи орално, но сега не бяха в ателието му и можеше да му каже: “Не!” Цял живот ли трябваше да му се отплаща?

– Щом не искаш, аз няма да…

Не довърши. Отдолу се зададоха тримата му студенти.

Марица си отдъхна, но ревността й още повече се засилваше. Щеше да си отмъсти на Виктор. Как можеше да предпочете онова момиченце пред нея. Знаеше, че в момента я омайва с благите си приказки и непременно я води към Стъклената река. Щеше да му се отдаде, в това нямаше съмнение. Макар да изглеждаше сериозна за годините си, Елен бе млада. “Любопитството на тялото е необуздаемо, моето момиче!”, помисли си Марица. Щеше да му го върне още сега. Тя вече бе решила какво ще стори.

– Мастър, ще ходим ли у Виктор? – попита Чавдар.

– Там бяхме, но решихме да се разходим на хлад и да ви посрещнем. Как е водата?

– Превъзходна! – отвърна Милена и прекара пръсти през мократа си коса. – И сега става за къпане.

– Какво ще кажеш и ние да се изкъпем? – обърна се Стефан към Марица.
“Как ли не!” – каза си тя.

– По-скоро ще отида да си взема някаква връхна дреха, че довечера ще стане студено.

Почти побягна към баба Монка, подгонена от намерението си.

– Не ме чакайте, ще дойда направо у, Виктор.

– Е, сам няма да се къпя. Хайде да вървим и ние.

Първите двайсетина метра четиримата мълчаха. Никой от студентите не обичаше Марица. Те се досещаха за връзката й със Стефан и оправдаваха неестествеността й със съвременността и свободната воля. Просто ги приемаха и си гледаха работата. Тя почти не общуваше с тях, а това ги облекчаваше. Разсеяният Даниел по-скоро изглеждаше безразличен. Той до такава степен бе вглъбен в рисуването, че дори не бе сигурно дали знае за връзката на своя преподавател.

– Мастър, – каза Чавдар – да знаеш днес какво му се случи на наш Даниел! Едва ли не падна от скелето.

– Как така?

– Ами, както си рисувахме, малко след като ти излезе, изведнъж го гледаме да гони из въздуха бурканчето с боята. Ей така, хоп, хоп – Чавдар показваше с ръце – и то падна на земята. Даниелчо и той щеше да го последва, ако не беше Милена да го задържи.

– Вярно ли? – с тревога запита Стефан.

– Да, бе, да! – запримига Даниел. – Рисувам си аз и някой ми бутна отдолу ръката с бурканчето. Помислих, че си правят майтап. Добре, че боята не плисна върху иконата. Занесъл съм се нещо…

– Ей, внимавайте! Сакатлъци не искам – предупреди ги Стефан.

– Странна работа – намеси се Милена. – Даниел си е шемет, знаем си го, но чак пък някой да му бутне ръката!

– Преуморил се е – отговори й преподавателят.

Продължиха да вървят в мълчание. Никой нямаше отговор за случилото се. Когато станеше дума за Даниел, човек не можеше да бъде сигурен какви ги върши.
Добре, все пак, че не се е гътнал, помисли си Стефан Методиев. Сега мисълта му бе заета с явния отказ на Марица. Той не можеше да си представи, че има нещо между нея и Виктор; студентите му просто знаеха

 

Методи Недин бе още в кръчмата, когато Марица му помаха отвън да излезе. Бай Димитър си бе отишъл. Спътникът му допиваше сам на масата, а Биза го чакаше да свърши, за да затвори.

– Ела да ми помогнеш да пренеса едни неща, че не мога сама – каза му Марица и го поведе към къщата на баба Монка.

Щеше да го заведе със себе си, да го начука и после победоносно да се върне при другите, отмъстила на Виктор. Методи нямаше да й откаже, стига да не бе пиян и да не можеше да се справи. Но тя знаеше как. Вървеше и не си задаваше въпрос защо го върши – тялото й го искаше.

Правила го бе с по няколко души на ден, с двама-трима наведнъж, в какви ли не пози и къде ли не. За две години “работа” в Солун бе станала истинска и много търсена професионалистка от висока класа. Правеше го механично, безчувствено и за пари, но рядко й бе истински неприятно. Никога не позволяваше да й влизат отзад. Приятелят й сводник я пускаше само на богати и в повечето случаи възпитани мъже, които си плащаха, но се стремяха да се представят добре пред нея. Красотата й ги респектираше.

Трябваше й време, след като се върна в България, за да промени начина си на живот и да се убеди, че не е нимфоманка и че само лошият шанс я бе поставил между удоволствието и унижението. Стефан Методиев рязко смени социалния й статус, като й помогна да запише в Художествената академия. Тя имаше талант и да рисува. Още във френската гимназия в Пазарджик бяха открили това. Бе рисувала плакати на групи и какви ли не надписи и знаци за съучениците си, за училището – ей така, защото можеше. Научила се бе едно – всички искаха да се възползват от нея.

В новата си роля на студентка тя за пръв път можеше да избира, като единствено на преподавателя й любовник Стефан отдаваше дължимото. Въпреки това, особено като пийнеше чашка-две, тя излизаше от контрол и непременно трябваше да си намери мъж. Когато не откриваше Стефан, тя мастурбираше, за да не се върне пак по стария път.

Познаваше го добре. Все пак Солун бе за предпочитане.

Сега яростта и ревността й към Виктор бяха по-силни от алкохола.

Първо вкара Методи в банята, даде му кърпа и го накара да се изкъпе, после отиде да провери дали баба Монка си е легнала.

Влезе в стаята си, съблече се гола, наметна си хавлия и слезе долу при Методи. Той още се къпеше, когато тя натисна бравата.

Стъписа се и инстинктивно скри срамните си части с ръце. Главата му бучеше, а сърцето му щеше да се пръсне.
– Не си дете, ела насам – прошепна му Марица и свали хавлията от тялото си.

Придърпа го, хвана члена му с ръка, подканвайки го да разтрива гърдите й. Методи ги застиска като обезумял. Целият се наля с кръв. В устата му ставаше все по-солено и по-солено. Имаше чувството, че умира.

– Обличай се и никому нито дума! – каза му след малко тя, едва устояваща на желанието си да го заведе в стаята си и да продължат.

На него му бе повече от достатъчно, на нея – не. Все пак, бе си отмъстила. Знаеше, че Методи няма да я издаде. Сега той бе способен да убие и бай Димитър, ако тя му наредеше.

 

– Защо се бавите? Ние с Елен, тъкмо мислехме да започнем с вечерята. Марица къде е? – попита Виктор, слизайки по стълбището да посрещне четиримата.
– Отиде да си вземе дрехи – каза Стефан.

Когато след десетина минути тя пристигна, всички забелязаха, че не носи нищо.
Виктор сервира вечерята. Започнаха разнобойни разговори и коментари предимно на български. Елен забеляза, че Марица гледа някак си победоносно, мълчалива и още по-хубава. Попита я дали й се сърди, а българката й се усмихна топло, сякаш нищо не се беше случило. Елен все пак й се извини и докрая на вечерята почти не говори. Гледаше развеселените българи и си мислеше за казаното от Виктор.

Попаднала бе на находка. Професор Берже щеше да се зарадва от новите факти, а тя щеше да направи истинско научно съобщение. Идването й не бе напразно. Трябваше да снима оригинала на текста, останалите фигури, особено на второто човече, и да ги приложи към мистериозните две букви. Виктор се оказа златна мина. Сигурно щеше да научи още от него… Какво имаше предвид, когато й каза: “ако го намерим…”? Нима смяташе заедно да търсят ковчежето? Така убедено говореше за неговото съществуване, сякаш вече го бе намерил. Щеше да потърпи и щеше да спечели. Винаги ставаше така.

Навън вече се бе стъмнило. Два дни преди пълнолуние, луната огряваше планините наоколо. От дърветата и герана на двора падаха къси и загадъчни сенки. След ден започваше лятото.

Към единадесет и половина Стефан подкани всички да си тръгват. Утре ги чакало работа. Никой не възрази, само Марица каза, че ще остане да помогне на Виктор да прибере масата. Той заяви, че нямало нужда, но тя настоя – искаше да бъде с него насаме и да му каже какво е направила с Методи. Желаеше да го унижи заради словесния му флирт с Елен.

– Няма да се бавя дълго, ако искаш ме изчакай – каза й Марица.

Удоволствието й щеше да бъде двойно, ако и французойката присъстваше. Разбира се, щеше да говори с Виктор на български и щеше да се наслаждава на недоумяващите пъстри очички на Елен.

– Ще се оправя и сама – каза тя и тръгна с другите.

Разочарована, Марица се захвана с чиниите, колкото да изчака Виктор да се върне. Изобщо нямаше намерение да му помага.

– Е, мила моя, какво имаш да ми кажеш? – започна той след малко.

Знаеше, че Марица не е останала случайно.

– Нищо особено. Направих го с Методи!

– Не издържа, значи? Сега, предполагам, вече нямаш нужда от мен?

– Това ли искаше?

– Казвал съм ти, че нищо не искам. Аз съм един безперспективен човек, който все още има любопитството да живее.

– Защо й каза за Стъклената река?

– Прочетох й само откъса от апокрифа. Елен има научни интереси. Просто й помагам.

– Докато я вкараш в леглото, нали?

– Погрешно си ме разбрала. Страстта към неизвестното е по-силна от тази на плътта. Не отричам, че Елен е симпатична, но нямам никакви намерения към нея, поне за сега.

Излишно е да ревнуваш, ако въобще можеш да изпитваш подобни чувства.

– Това, че съм била проститутка, – разсърди се Марица – не означава, че не мога да изпитвам чувства, дори и към тебе!

Върна му го. Нима той не искаше да приеме, че тя го обича?

– И от любов към мене се начука с Мето?!

– Исках да те заболи, но май съм се лъгала. Сега имаш чудесен повод. Явно и сърцето ти е от стъкло!

Виктор не й отговори. Приближи до нея, прегърна я и я целуна по челото. После започна да я гледа право в очите. Марица усети студенина и страх.

– Ти си една малка мръсница.

Шляпна я по бузата и я пусна.

– От тебе ще стане мъдра жена и чудесна съпруга. Трябваше да те срещна по-рано.

– И сега не е късно, но ти вече нямаш чувства и кураж.

– Безнадеждно късно е, мила моя. Първо съм с двадесет години по-възрастен от тебе и второ: у мене вече няма жажда за обич. Бих определил досегашния си живот като провал. И друг път съм ти споделял, че искам само да си остана край моята Стъклена река и в страсти и сънища да дочакам края си. Прибирай се! Елен може да има нужда от теб.

– За нея сигурно ти е останало малко страст?

– Едва ли! Ако ще си доволна, признавам, не ми е приятно, че си го направила с Методи. Лека нощ.

Изпрати я до портата и се прибра. На път за баба Монка Марица осъзна колко глупаво бе постъпила.

 

--------------------------------------------------------------------------------------

Емил Андреев, "Стъклената река", ИК "Фабер", Велико Търново, 2010

---------------------------------------------------------------------------------------

© Емил Андреев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016