След наздравицата Александър Краев взел мобилния си телефон и се усамотил в банята. Неговата цел не била по предназначение, а да довърши министър Цанов, след това тя щяла да съвпадне с тази на дядо ми – легендарната кръчма. Сашо знаел, че на злото не бива да се дава шанс. Сега бил моментът да не спира с енергийното си убийство. Нямало никаква сигурност за Лора, докато Цанов още дишал. Затова Краев прегледал статиите за състоянието на министъра, но само за да установи къде се намира – бил в Правителствена болница, – и бързо визуализирал сградата, към която щял да изпраща смъртоносните си лъчи. Сторил го, загледал се в екрана на телефона, концентрирал се и започнал. Гледал, затварял очи, стрелял – и така, докато не изпаднал в транс. Приличал на шаман, който вършел черна магия, само дето не припявал.

Преди да се изтощи окончателно и да припадне, Сашо станал, разтърсил глава и се върнал във всекидневната. Елиза я нямало. Притеснил се дали не е излязла сама, но Лора го успокоила – била в стаята си.

– Искаше, но аз я спрях. Ти си прав – още нямаме никакви гаранции... Много си блед, какво ти е? – забелязала лицето му Лора.

– Нищо ми няма! Сигурно ми е паднало кръвното. Ще се оправя.

– Пий още вино!
Сашо я послушал, налял си и приседнал до нея на дивана с чаша в ръка. Загледал се в про

фила й. Бил изящен в своята съразмерност между чело, нос, устни, брадичка и шия. Често красиви лица имат грозен профил, помислил си, ала за него Лора имала съвършена глава. И не защото той я обичал, а защото Господ я бил създал такава. Не вярвал в Бог, но все пак благодарил на обобщеното космическо всевишие, че го било срещнало с нея.

– Мислиш ли, че ще ми се размине? – попитала плахо тя.

– Убеден съм! – отпил. Искало му се да й каже: „До довечера ще съм приключил с него!“, но се спрял. – Ще изчакаме. Скоро всичко ще се разбере.

– Какво имаш предвид?

– Дали Цанов ще живее, или не...

– Ами ако наистина издъхне?

– Нима искаш да остане жив – и тебе да убие?

Лора се замислила, после го прегърнала, отпила и тя от чашата му, върнала я и рекла:

– Много ти благодаря! – Целунала го нежно по бузата и попитала: – Кой ни събра? Съдбата, Бог, случайността?

– Не е важно кой или какво, а защо! – отвърнал Сашо и решил, че било излишно да й казва, че човек се ражда с мисия на тоя свят и че неговата била да я срещне, да я избави от един злодей, да спази обещанието си за тяхната книга и да я обича до гроб.

– Ти вярваш ли в провидението?

– Вярвам в познанието и донякъде в природната дарба, ако за тях е необходима вяра. По-скоро разчитам на тях. Каквото има да се случи, не е дадено на всеки да го предвижда, нито да владее енергии, които не са по силите му.

– Не те разбирам! – Пак го целунала и се загледала в отнесеното му лице. Сашо отново бил погълнат от своята точка.

– Ако Бог управлява делата на хората, кой управлява неговите и защо така лошо ги управлява, след като позволява да се случват човешки мерзости като тези на Цанов, а те са само една прашинка от хилядите престъпления и убийства, които се случват в този момент на земята.

– Но Бог не е създал греха, нито ни е отнел отговорността за нашите деяния!

– Говориш като богослов!

– Не, като юрист!

– Човек е свободен сам да решава и сам да бъде отговорен за делата си, но той предпочита друг да поема отговорността, затова и вярва – за оправдание. Предопределеността е илюзия за утеха на глупците.

– Не бъди краен! Аз пък вярвам в провидението. То ни дава свобода и ни учи как да я използваме според законите, които сме измислили.

– Или неговите са по-скоро царски, отколкото божествени, или поради своето естество за човешката природа най-адекватен е законът на джунглата. Но нека не говорим за това, защото все още зависиш от съдбата на един звяр.

Лора нямала довод да му опонира, а и не искала да търси такъв. Освен в провидението, тя вярвала и в юрисдикцията. Евентуалната смърт на Цанов нямала да я удовлетвори, ако той останел ненаказан според закона.

– Това вино ме хвана! – рекла тя и оборила глава на рамото на Сашо.

Останали така в негата на свободата, която им давала любовта, или, мислел Сашо, на пълната биохимическа съвместимост и взаимна потребност на клетките им една от друга.
Дълго мълчали и не помръдвали. Накрая, когато тя започвала да задрямва, Сашо я взел внимателно на ръце и я пренесъл в спалнята. Лора, разбира се, била будна, но не отваряла очи, за да не развали магията на мига. Чувствала се като отмаляло момиченце след дълга игра, което полагат в леглото с целувка и тих възторг.

– Какво ще правиш? – промълвила заспиващата жена, щом възлюбеният й се отправил към вратата.

– Мисля да се разходя в квартала, а после да се отбия във „Фицрой“ и да изпия една бира. Да купувам ли нещо за вечеря?

– Не, ще си поръчаме пица! – прозинала се Лора, а след прозявката добавила: – Пий две, заслужаваш... Кажи, че ме обичаш!

Трудно, но не защото не било така, а поради чиста свенливост, Сашо произнесъл: „Да“, после тихо излязъл от стаята.

Бръчиците по щастливото лице на Лора започнали да чезнат една по една. Елиза щяла да се окаже права, че майка й се подмладявала.

В късния следобед и преди края на работния ден в таверната „Фицрой“ имало предостатъчно места. Дядо ми избрал тясна маса за двама и седнал с лице към бара и входа.

Водката дошла начаса и не била малка, а голяма, и то по българските стандарти, id est четири малки британски. Барманът се подсмихнал учтиво – сериозен клиент! – и поднесъл питието с тоник и половин лимон.

Докато изстисквал парчето в чашата и гледал как сокът причудливо прониква в спирта, Стоян асоциативно се досетил за Капка и без да иска, започнал да я сравнява с Ема. Основната разлика била принципна – с Капка дядо ми вече бил преспал и разбрал, че колкото и млада, и хубава да била тя, любовта им (ако можело да се нарече така) била обречена и без бъдеще, докато с Ема внезапният копнеж не предполагал никакво развитие освен шупналата невротична потребност у Стоян за още и още любов. Егото му, огромно и ненаситно, жаждало ежедневно утоляване с удоволствия и като не можело всякога да си го позволи, то страдало и се оплитало във всевъзможни фантазми и фиксации, които не му позволявали успешно да сублимира. Затова и не пишел. Дядо ми бил начетен човек и можел да си го обясни, но душата му не слушала и бързо потъпквала теоретичните постулати и вместо психоаналитик, той често ползвал невролептик и водка, напълно безотговорен към здравето си. Това той също съзнавал и ето защо решил да се бори със себе си. Борбата щяла да бъде безкомпромисна, дори на живот и смърт, но сега трябвало да разпусне. Отпил.

Огледал се наоколо. Таверната била полупразна. На бара имало двама мъже на средна възраст, които си говорели пред чаши с бира, а на една от масите седял някакъв дебелак с очила и четял книга. Жени нямало. Дядо ми се запитал как ли е изглеждала тая кръчма в годините на посещенията на великия поет и пияница Дилън Томас и на слабоватия, болнав и длъгнест Оруел. Но освен тях, знаел дядо ми, тук идвали и художниците Огъстъс Джон, Нина Хамнет, скулпторът Джейкъб Епстайн... Какво ли са си говорели, как ли са се чувствали? Това били хора с биографии, с авангардно мислене, гениални посвоему и все пак човеци с всичките си телесни и духовни страдания и болки, които, като него, поливали обилно с алкохол. Бил чел и разглеждал произведенията им, знаел за бурния им и често трагичен живот. И какво от това? Сега нищо не долавял от духа им. Напрягал се – нищо. „Времето заличава познанията и паметта – рекъл си, – обвива човек в пашкула на забравата, на чистата деменция, и ужасът от възможността това да ти се случи е достатъчно силен, за да се погубиш овреме, да сложиш край на самоизмамата, че от теб има смисъл.“ И въпреки това, дядо ми се надявал като последния наивник, вярващ в силата на личността, на нейната жажда за борба до последно.

В главата му нахлули пророческите думи на Оруел: „В нашия свят няма да има други емоции освен страх, гняв, надмощие и самоунижение. Но онова, което ще остане завинаги, ще бъде опиянението от властта. Ако искате картина на бъдещето, представете си ботуш, смазващ човешко лице. Завинаги! Поуката, която можем да си вземем от тази кошмарна ситуация, е много проста: не позволявайте това да се случи, то зависи само от вас!“. Казал ги бил в едно от последните си интервюта. Бил отчаян за бъдещето, но давал надеждата, че все пак хората могат да се справят с него, ако са непоколебими в борбата си да спират с думи и дела ужасното опиянение от власт и пари – най-отровните извори на злото.

Дядо ми по принцип презирал властниците, но подозирал, че ако те (без всякакво лицемерие) се обладаят от висок морал, интелигентност и професионализъм, то светът можел и да стане по-добро място за живеене. Уви, Стоян нямал сериозни основания да се гордее с неговата история, изпълнена с мъка, убийства и безчестие, но друга история светът нямал и затова дядо ми се надявал по-скоро по инерция. Гледал на чашата като полупълна.

А тази пред него се изпразвала, ето защо той си казал: Slow down! („Не бързай!“). Но като видял как Дилън Томас му се смее от отвъдното, дядо ми се засрамил и начаса я пресушил. В същия миг в таверната влязъл не кой да е, а българският му колега, писателят Александър Краев, и дядо ми чак засиял от радост. Скокнал да го посрещне.

Точно когато Александър Краев излизал от сградата, където бил апартаментът на Елиза, точно тогава човекът с роговите очила и прошарената брада отсреща получил следното съобщение: ДЪРВОТО ИЗСЪХНА. ДЕЙСТВАЙТЕ!

Мъжът изчакал Сашо да се отдалечи от входа и набрал номер на мобилния си. След десетина минути на улицата под апартамента спрял бял микробус без прозорци. До шофьора отпред седяла жена на възрастта на Лора – с много къса рижа коса и студени зелени очи, а отзад мълчали с каменни лица двама яки мъже.

Минута по-късно страничната врата на микробуса щяла да се отвори, вътре щял да се качи човекът с роговите очила и щял да им нареди какво да правят.

--------------------------------------------------------------------------------------

Емил Андреев, "Нашата книга", ИК "Хермес", Пловдив, 2016

---------------------------------------------------------------------------------------

© Емил Андреев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016