- Докторе, здравееей!
Поздравът е на Кольо от каручката, която трополи по зачакълената улица пред градината ми. Камшикът изплющява по гърбината на коня и той ускорява своя бяг. Водачът му обича високите скорости, колкото по-бързо препускат, толкова по-изпъчен и по-наперен е. Преизпълнен със самоуважение и гордост. Пред кривата, напречна на ритлите дъска, на която седи, царският трон нищичко не струва.
Докторът съм аз, а Кольо – кадемът на селото.
Първият ми спомен за него е от автобусната спирка на село Круша в лето господне 2001-во, когато се установих тук и придобих статута на „виладжия”. С няколко баби чакахме автобуса, който ще ни откара до Варна. Мина край нас слабичък 17-18-годишен юноша, поздрави свойски, спря и започна да се хвали на бабите. Ходил до града предния ден и вече си има приятелка, варненка. От добродушно-насмешливите подпитвания на бабите и от простодушните му отговори разбирам, че с девойчето се е запознал на автогарата и освен името му не знае нищо повече за него.
Прочее и да не бях свидетел на тази разговорка самият му вид ми подсказваше що за птичка божия е. Белязаните от Бога, към които на село се отнасят дори с известна доза страхопочитание, се разпознават от пръв поглед. Кольо мене ме имаше за доктор, защото предишният собственик на градинката с паянтова къщурка е ортопед, лекар и той вероятно ме бъркаше с него. Макар да не съществува никаква физическа прилика между мене и ортопеда. А може би е смятал, че къщичката е „докторска”, наречена за собственици с такава професия.
Бях, както вече споменах, известно време полицай, станах и доктор. Колкото да не съм суетен, тези две звания гъделичкаха самолюбието ми.
Уви, на петнадесетата година откак пуснах корен в Круша, престанах да бъда доктор. А селото остана без кадем. Кольо, който за тези години не бе претърпял никаква промяна във външния си вид, изчезна. Изгуби се, потъна, според известния народен израз, вдън земя.
Майка муСтоянка Зафирова, позната сред „виладжиите” с прозвището Козарката, си живееше все така в двукатната къща на моята улица. Къщата беше почти нова, вдигнаха я благодарение на големия ѝ син Христо, който очевидно бе спестил парици от скитанията си по морета и океани да върши ремонти по корабите. Самият той не се задържа в Круша. Стоянка и Кольо преди това дълги години се гушеха в един фургон, който нито лете ги пазеше от горещините, нито зиме – от студа.
Сега майката остана сама.
Овдовяла рано, загубила работата си в Девня, принудена да се прибере в родното си село тази невероятна жена винаги ме е удивлявала с излишъка си от енергия и оптимизъм. Тя е от онези българи, днес все по-рядко срещани, описани в литературата ни, които не могат минута да стоят със скръстени ръце. Слабичката ѝ не повече от 40-45 килограмова фигура се носи по улицата с такава енергична, забързана походка, по едно време си мислех, че ако участва в световно първенство по спортно ходене, ще задмине с лекота етиопците. И мравките могат да ѝ завидят – леко приведена, мъкне тежкия препълнен чувал все така бързостъпно, макар да изглежда три пъти по-обемист от нея.
От млякото на козите си правеше сирене, което продаваше по 3 лева буцата (800-900 грама). Безумната евтиния е подразнила дори Кольо, който не се отличаваше с особен практицизъм. Възроптал малкият ѝ син и нали всичко, що припечелва, е все за него, майка му вдигна цената на 4 лева. В града толкова струваше по него време сурогатът, наречен продукт.
Ходеха и слухове, че когато не си пие лекарствата Кольо става агресивен и дори посягал на майка си. Никога не съм го виждал намусен, ядосан; обикновение си му беше да пее някаква народна песен или да си свирука. Ужасно фалшиво, но затова пък вдъхновено и възторжено. Нямаха куче. Единственият дом сред местните без пазач. Майка му се боеше от кучетата, заобикаляше ги отдалеч. Козите им пасяха на воля, понякога влизаха в чужди градини, правеха пакости и стопанката им отнасяше благословиите на собствениците. Най-често ги завръщаше Кольо, а на него не му се караха.
Веднъж малкото стадо се изгуби в гората. Стоянка, която през час-два ходеше да го наглежда, него ден ме пита няколко пъти не съм ли виждал козичките ѝ. Чак надвечер се оказа, че са стигнали до Садово на девет километра от Круша. Без пазач, без пастир местните цигани като нищо щяха да им теглят ножа, ако първи не ги бяха забелязали приятелчетата на Кольо. Имаше си той няколко мургави дружки връстници – свестни, работливи момчета.
И до ден-днешен изчезването на безобидния селски кадем веселяка Кольо си остава загадка.
Той нямаше врагове, за нищо на света не би напуснал сам родното си село, към което бе привързан както никой друг. Веднъж, когато се отправях пак на път към града той започна да ме увещава да остана да живея в Круша. Колко е хубаво тук, докторе, рече. Петли кукуригат, кучета лаят, прасета грухтят… Очевидно той не проумяваше как така един лекар не може да оцени тези прелести на селския бит.
Не узнах веднага за това странно, необяснимо събитие. Започнах да се досещам, че нещо се е случило след като вече не чувах нито фалшивото свирукане и пеене, нито обичайното „здравей, докторе”. Конската каруца преустанови своя бяг.
Познат добруджанец твърдеше, че от Добрич е изчезнала цяла група млади момчета и момичета. Безследно.
Спомних си и други такива случаи, известни ми от вестникарски дописки и от слухове.
Криминалистите твърдят, че всяко подобно събитие оставя следи и си има логична причина. Причината обикновено се прояснява, но дори криминалистите често не откриват следа.
При Кольо случаят е още по-тежък – не се намери никаква причина за изгубването му.
Останала сама, майка му продаде козите. Да ѝ е мирна главата. И тъй като отпадна грижата за тях, се хвана да аргатува на виладжиите – копае, полива, поддържа чужди градини.
И, истинска изненада, сдоби се Стоянка с куче. Дребно рижо кученце от неизвестна за мене порода. Отначало ми заприлича на пекинез, но приликата се оказа само външна – за разлика от нервозните, вечно възбудени пекинези Зара има спокоен характер. Послушна кротушка. Всичко разбира, твърди стопанката ѝ, само дето не може да говори. Казва ни го – на мене и на другарчето ми Зоя – в почивката пред къщичката ни, където е дошла да ни помага. Две приятелчета на Кольо от Садово режат изсъхнали клони, а ние ги изнасяме и чистим. Зара лежи на кравай пред старата круша и ни гледа благосклонно с влажните си очи. Стоянка разказва за патилата си около търсенето на Кольо. Макар резачката на работните циганчета да вие като среднощен чакал, с отслабналия си слух схващам – ходила е неотдавна Стоянка и да ѝ гадаят.
Врачката ѝ рекла: Кольо е жив и здрав и ще се намери. Да не се притеснява.
Добре го е рекла. И най-добре да не идват никакви реални новини. Загадката да си остане, та да е жива и надеждата. В неизвестността майките никога не я губят.
послепис: Тези дни на телевизионния екран се мярна статистика. Според нея годишно в страната изчезват към 900 души, намират (откриват) към 800. Не запомних точните цифри. Тези стотина изгубени безвъзвратно душѝ само щета ли са за и без това топящото се население? Не е ли тази статистика признак за наличието на злокачествен тумор, разяждащ снагата на обществото?
-------------------------------------------------------------------
© Тошо Лижев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024