Радостин беше най-обикновен градски мъж, макар през цялата си трудова биография да бе началник. И при социализма, и при капитализма. Началник средна ръка, дори посрещна пенсионирането си понижен в държавната администрация. Което никак не го огорчи.

А след пенсионирането… Правя уговорка, това не е истинското му име. Знам, съпругата му е жива и ако го прочете, ще се засегне, тъй като тя така и не прие на времето решението на мъжа си да започне на зрели години работа в строителството. За нея то бе унизително, истинско падение. Познавах семейството, спомням си как тя гневно го кореше, наричаше го загубеняк, прост бачкатор. Е, примири се от немай-къде. А за съпруга ѝ понятието заслужен отдих бе несмислено, далечно, нещо като гори Тилилейски.

Междувременно Радостин се бе сетил за забравените шест ара, получени по постановление по времето на социализма и потънали в бурен, но пък останали недокоснати от закона за реституцията. Разчисти парцела, засади лозе. А в строителната бригада, където се бе записал да усвоява занаята, го приеха с охота, тъй като подготвените работници бяха кът, другите почти всичките – мургави сънародници от етноса, който вече ни забраниха са наричаме цигани. От немарливо свършена работа и от грешки ги спасяваше зоркото око на бригадира.

На Радостин работата му бе интересна, идеше му отръки. Лека-полека той усвои всички специалности: зидар, мазач, бояджия, мозайкаджия… В частната строителна фирма на мнозина не им се вярваше, че дълги години е бил канцеларска душа.

След като се изпраска по всички линии, Радостин реши да опита нещо ново. Едно гостуване в дома на някогашен негов съученик, забогатял от търговия с дървен материал, му подсказа нова идея. Богаташката къща се отопляваше изцяло чрез камини, които хванаха окото на Радостин и той започна да пита и разпитва за майсторите им.

Към седемдесетата си година моят познат напусна строителната бригада. Регистрира си частна фирма и се захвана с направата на камини. Умелците в родния му град бяха малцина, а търсенето – голямо. Като че ли беше се появила някаква мода, богаташите, а и нашенци средна ръка обзавеждаха къщите и вилите си с камини.

Прехвърлянето на ново трудово поприще Радостин ознаменува и с домашно производство на вино. Самият той дотогава беше въздържател, само на празници, за компания, се комкаше с две-три глътки Червен Петко. На стари години Радостин откри, че виното е благàта напитка. Стига да не се прекалява. Прочел беше в някаква енциклопедия за ползата от употребата на чаша от червения еликсир дневно. Под път и над път повтаряше тази подробност. Другият му аргумент – французите закусвали заран вместо с кафе – с вино.

Годините напредваха, макар поотпаднал физически, Радостин не спираше да гради камини. Питал съм го колко е направил вече. Не беше в състояние да посочи точната бройка.

Няколко години по-късно попаднах на друг такъв майстор във Варненския край, който също не знаеше колко камини е изградил. Но за този случай – малко по-нататък.

Радостин си отиде от този свят по възможно най-„добрия” за него начин, след кратко боледуване. Паметта за него лека полека ще изтлее в съзнанието на тези, за които се е трудил и ги е дарил с едно удобство. С топлина.

Остават камините.

Реших се да разкажа тази малка история за обикновен българин, защото такива като него все по-рядко се срещат по нашите земи. Българинът, който при социализма пет дни в седмицата се преструваше, че работи, а в почивните се трудеше усърдно на своята малка частна собственост, днес видимо се променя. Пословичното трудолюбие гасне, остава в миналото.

Днешният българин предпочита да живурка в положението на тринадесетото прасе. Надява се повече на късмета и на милостта на държавата, като се жали и оправдава с калпавата ѝ наредба, със съседите, с лошото време, с всичко, което му додява.

--------------------------------------------------------------

© Тошо Лижев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023