„Мирише на зима. Мирише на сняг. Студено ми е!“. Все това повтаряше, унесен в треската и се мяташе в леглото така, че едва го удържахме. „Каква зима?“ – питаше учудено медицинската сестра и ме поглеждаше, а аз вдигах рамене. „Болен е и не знае какво приказва“, отговарях на въпроса ? и поглеждах навън, през прозореца на болничната стая. А лятото беше в разгара си, славеите и дроздовете не се уморяваха да пеят и през нощта, и през деня, слънцето мяташе огнени топки отгоре, небето беше безумно синьо, а изумрудените корони на дърветата искряха и заслепяваха очите. Беше средата на юли, хората бяха на море или планина, болниците опустяваха, докторите лениво дремеха в кабинетите си, в очакване на края на смяната, сестрите се събираха да пият кафе с цигара на терасите и никой не умираше, просто защото лятото не е сезон за умиране. Виж, есента беше нещо друго, още с първите студени дни, грипът се появяваше незнайно откъде, хората започваха да подсмърчат, да кихат, вдигаха висока температура и болниците започваха да се пълнят с пациенти. Тогава се появяваха и по-тежките болести, които допреди това лятото криеше в топлите си прегръдки, раковото отделение се задъхваше от толкова много болни, в центъра за хемодиализа се редяха на опашка за апаратурата за пречистване на кръвта, в интензивните отделения слагаха легла за болните и в коридорите, защото стаите се препълваха.

Но сега, в разгара на лятото, в цялата болница имаше само един болен, за когото се грижеха всички сестри и докторът. Въпреки това, той с всеки изминал ден ставаше все по-зле и по-зле, разсейките бяха плъзнали по цялото му тяло и в стаята миришеше ужасно на загниваща плът и смърт. Бях загубила надежда, че някога ще оздравее и го наблюдавах, ужасена и нещастна. Този мой брат, толкова млад и глупав, неизживял живота си, едва успял да порасне и смъртта вече го целуваше по челото. Завивах го с одеяло, пусках печката, правех му горещи чайове, но въпреки това той трепереше от студ, тракаше със зъби и с посинели пръсти стискаше ръката ми. А навън беше лято.

Една нощ не издържах, изтръгнах ръката си от желязната му хватка и побягнах навън да се стопля, защото студът се беше просмукал в мен, беше потекъл като студена лава във вените ми, в костите ми и дори дъхът ми спираше от толкова студ. Хората ме гледаха учудено, облечена в зимно яке, с шапка и ръкавици, как прекосявам площада и се скривам в кафенето отсреща да изпия чаша горещ чай. Само барманът не се учуди от външния ми вид, сложи пред мен чаша благоуханен горещ липов чай и се усмихна. „Брат ми умира...“, прошепнах аз, защото и гласа си бях загубила от толкова студ и мъка, а той постави още една чаша чай пред мен и каза:

– Умираме от несбъднати мечти. Само тогава смъртта идва при нас, намира ни, където и да сме се скрили, загнездва се в сърцето ни и лека-полека животът си тръгва от нас, и отива при други, които не се отчайват и преследват мечтите си докрай.

– Аз не се сещам брат ми да има някаква мечта – бях поразена и не знаех какво да му кажа. Наистина не се сещах брат ми да има мечта. Той беше толкова млад, едно пораснало момче, което все още не бе станало мъж.

– Тогава му дай назаем твоята мечта, за да има за какво да се хване и да остане жив.

Изгледах го изумено. Моята мечта... Моята мечта да стана оперна прима, да пея по световните сцени, да пея… Господи, да пея в „Карнеги Хол“². Предишната есен ме бяха приели в Музикалната академия със специалност „Оперно пеене“, но тогава брат ми се разболя и аз зарязах всичко, за да се грижа за него. На всичкото отгоре нямах пиано, на което да свиря партитурите и да се разпявам.

В университета имаше три свободни пиана, на които ходех да се упражнявам, а метрономът плавно отмерваше всеки тон и не допусках грешки. Свирех до самозабрава Шуман⁴, Шопен⁵, Бетховен⁶, Скарлати⁷, Бах⁸, Моцарт⁹ и пеех. Виждах се на сцената на „Карнеги Хол“ пред затаилата дъх публика, в изпълнение на „Тоска“ от Джакомо Пучини¹⁰. Самата идея оперна прима да изиграя пред публика оперна прима ме подлудяваше, милион пъти изигравах последната сцена между Скарпия и Тоска¹¹, като стисках ножа в ръката си и се опитвах да си представя чувствата, които са владеели героинята ми в този момент, когато пронизва барона и казва: „Ето целувката на Тоска, за която толкова страстно копнееш“. Наистина, арията от второто действие беше писана точно за мен – „Живях за изкуството“¹², плачех и си представях, че умирам, докато я изпълнявам и удрях по клавишите с такава страст, че след това пианото се нуждаеше от настройка… Но тук, в болницата, нямаше пиано и нямаше и откъде да се вземе. Върнах се в болницата дълбоко замислена, а брат ми ме посрещна с думите: „Мирише на зима. Мирише на сняг. Студено ми е!“. Тогава, в момент на безумно отчаяние направих нещо, което първоначално дълбоко смути медицинските сестри и доктора, а после ме взеха за луда. В стаята имаше две легла, на едното умираше брат ми, а другото беше празно и застлано с бял чаршаф. И върху тази тъжна чаршафена белота аз нарисувах пиано. По памет нарисувах 52 бели и 36 черни клавиша, знаейки, че лявата половина на клавиатурата има ниски звуци, а дясната половина има високи звуци, разстоянието от една нота „до“ до следващата нота „до“ е точно една октава или една педя на ръката ми, като разпервах кутрето и леко го присвивах да ударя горно „до“. „Черните клавиши – повтарях на глас, – са в групи от по два и три клавиша от долно „до“ до горно „до“, и рисувах смело два черни клавиша, после три черни клавиша… „На пианото има седем октави“ – говорех си на глас и рисувах в самозабрава, а брат ми забрави да повтаря, че „Мирише на зима. Мирише на сняг...“, забрави, че му е студено и дори се надигна от леглото, за да наблюдава по-добре какво правя.

А после запях арията „Никога не съм обичал така живота“¹³, като си представях, че брат ми е Каварадоси и за разлика от героинята си, аз ще успея да го спася. Свирех на фалшивото пиано и пеех, а на вратата се бяха струпали сестрите и докторът и ме наблюдаваха изумено. После продължих с „Исус, радост на човешката любов“, Бах, 147 кантата, преминах през ларгетото от концерт № 9 за пиано и оркестър в ми бемол мажор на Моцарт, после изпях арията на Евридика от „Орфей и Евридика“¹⁴ на Глук и когато стигнах до Бортнянский¹⁵ „Под твою милость“ брат ми се надигна от леглото и се включи в пеенето. Имаше нежен, кадифен баритон и това най-много смая доктора, който го гледаше сякаш беше възкръснал – толкова слаб, брадясал и немощен изглеждаше брат ми, а сега бе преметнал белия чаршаф от леглото през едното си рамо, като тога, и величествено бе вдигнал дясната си ръка нагоре, докато изпълняваше последните акорди.

„Viva la musiсa!“

-------------------------------------------------------------------------------

^!Viva la musica (от ит.) – Да живее музиката! Бел. р.
²„Карнеги Хол“ – концертен комплекс в Манхатън, Ню Йорк. Бел. р.
³Метроном – уред, с който се отмерват равномерни тактове. Бел. р.
⁴Роберт Шуман – германски композитор и пианист, представител на романтизма. Бел. р.
⁵Фредерик Франсоа Шопен – полски композитор от периода на Романтизма и виртуозен пианист. Бел. р.
⁶Лудвиг ван Бетхо?вен – немски класически композитор, представител на Виенската школа. Бел. р.
⁷Джузепе Доменико Скарлати – италиански композитор, представител на барока в музиката. Бел. р.
⁸Йохан Себастиан Бах – немски композитор и клавирен майстор. Бел. р.
⁹Волфганг Амадеус Моцарт – австрийски композитор от класическата епоха. Бел. р.
¹⁰Джакомо Антонио Домeнико Микeле Втори Марrия Пучини – италиански оперен композитор. Бел. р.
¹¹Из второ действие в „Тоска“ – Скарпия е коварен, но Тоска е решена да спаси своя любим. Тя кима в съгласие. Скарпия уговаря фалшива екзекуция. Сполета показва пълно разбиране на зловещите и двулични намерения на Скарпия. Баронът нарежда на Сполета да допусне Тоска в затвора в четири часа, за да съобщи на Каварадоси плана. Тоска иска той да предостави на влюбените пропуск за напускане на Рим. Скарпия се съгласява. Докато той пише пропуска, Тоска забелязва нож на масата. Тя грабва ножа и го скрива зад гърба си. Скарпия тръгва към Тоска, възкликвайки победоносно: Tosca finalmente mia! (Тоска, най-сетне моя!). Когато се опитва да я прегърне, Тоска забива ножа в сърцето му: „Ето целувката на Тоска, за която толкова страстно копнееше”. Тоска се оглежда трескаво за пропуска, намира го и си тръгва предпазливо. Бел. р.
¹²Из второ действие в „Тоска“ – Нейният любим има само един час да живее и сега в нейна власт е да реши съдбата му. Духът на Тоска е сломен. В арията Vissi d’Arte (Живях за изкуството), Тоска се пита „Защо Бог ме е изоставил?” и излива отчаянието си в трогателна молитва. Бел. р.
¹³Из трето действие в „Тоска“ – Сбогуването на Каварадоси с любимата му Тоска съдържа спомени за звездни нощи, когато те са споделяли блаженството на любовта: E lucevan le stelle (Звездите блестяха). Каварадоси размишлява, изправен пред смъртта: ¹⁴E non ho amato mai tanto la vita (Никога не съм обичал така живота!), а последните му думи са: Muoro disperato (Умирам в отчаяние). Бел. р.
„Орфей и Евридика” – опера в три действия от Кристоф Вилибалд Глук. Бел. р.
¹⁵Дмитрий Степанович Бортнянски – украински композитор, запомнен в историята на руската музика най-вече с авторските си композиции на хорова църковна музика. Бел. р.

-------------------------------------------------------------------------

Папо, М. Петте спирки на сърцето, Библиотека България, София, 2021, с. 152, ISBN: 978-978-619-745-640-0.

-------------------------------------------------------------------------

© Мира Папо
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021