Внезапен порив на вятъра залюля пламъка на свещта и той близна ръката на Катерина. Парването я извади от унеса, който беше я обхванал от момента, в който го видя в ковчега - побелял, безпомощен, сякаш уплашен от това, което му предстои...
Не искаше да идва на погребението. Болката, която толкова години изгаряше душата й, обидите и всичко онова, което й струваше раздялата, се надигнаха в нея и тя отсече пред децата им : „Не, няма да отида!...“ Пък и нямаше никакво желание да се срещне с другата, с тази, която го докопа след нея и после докара до просешка тояга, всъщност го уби без даже да го докосне с пръст... Безизходицата, безпаричието и безнадежността, заедно с алкохола, довършиха останалото...
Не искаше да идва, но децата понякога притежават неподозирана мъдрост. „Мамо, моля те, върви да то изпратиш... Заради мен – аз съм толкова далече, а той все пак ми е баща и половината от гените ми са негови... А и може би така ще можеш най-после да му простиш!... Толкова е човешко това да простиш на мъртвия!...“
И ето я тук, от ляво на ковчега, със свещицата в ръка...
Отдясно стоеше тя, втората, заедно с майка си. Опечалени, хълцащи, сълзите им се лееха над мъртвия и Катерина помисли, че може да го удавят... Даже монотонният глас на свещеника се губеше сред този потоп от сълзи, подсмърчания и вопли...
И гледайки представлението на тези засукани хиени, Катерина усети жал... Прошката покълна в душата й. Колко прав беше синът й. Прошката бе нужна за мъртвите, но за живите - още повече. Мъртвият беше изстрадал вината си, докато го бяха глозгали двете хиени. Беше изкупил тази вина, осъзнал я или не докрая и беше приел смъртта като спасение...
„Пръст при пръстта отива...“- до съзнанието й достигна гласът на свещеника. Смутена, но може би и с облекчение откри, че за първи път от толкова години душата й беше спокойна и освободена от товара си.
Катерина се наведе над мъртвия, докосна ръцете му и сложи белите цветя отляво, там, където дъщеря й беше сложила томчето с разкази на Йовков и малкото транзисторче, което, докато бяха заедно, все още работеше – с пращене, с писукане, с одрезгавял от годините гласец... Да са с него в последния му път.
Прекръсти се и тихо отрони “Простено да ти е! Почивай в мир!“
И помирена с него и със себе си продължи нататък...
---------------------------------------------------------------------------------------
Ружа Велчева, "Блажени нищите", ИК "Фабер", Велико Търново, 2016
-----------------------------------------------------------------------------------------
© Ружа Велчева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017