Светлината убива

Изниква незнайно откъде. Настървено бръмчи, измъква ме от дрямката и изтезава тялото. Стаята ухае на дъжд, но навън вилнее слънце. Усещането за буря гъделичка насекомото и то ожесточено хапе.

Инстинктът за самосъхранение грабва домашен пантоф и замахва. Напразно повтарям опита за убийство – мухата е безсмъртна. Вярна на хищната си природа, тя отново ликува.

Изведнъж ми хрумва:

– Ще се помоля на слънцето. Да видим тогава!

Дръпвам пердето. В името на светлината мухата зарязва плячката и виртуозно пикира на прозореца. После спокойно се разхожда. Грабвам пантоф и размазвам вампира.

На стъклото расте розова точка – финал на един кратък, но съдържателен живот.

Гени

Влакът спира, вратата се отваря и във вагона с трясък нахлува женско туловище. Майката се навежда и помага на две лоени топки да се вмъкнат вътре. Роклята пращи, а коремът се нагъва като мях на акордеон, почти свири. Онази ария на претъпкано шкембе, което отново е гладно... по точно винаги. Тромаво се насочва към свободно място, сяда и глътва наръч солети. Мелодично пъшкане съпровожда мляскането. В очите й безметежно плува корабът на блажените. Топките – момченце и момиченце – се търкалят по пода в различни посоки. Вратите се затварят и влакът потегля...

Отвън бабата приветливо маха на внучетата. Огромно тяло застила перона. Под брадичката, над лактите и коленете се тресат разкошни телеса и неуморно танцуват. Безброй вълни къдрят роклята. Прилив на енергия скъсва копчетата на блузата. Децата се залепят на прозореца, а жената се топи в усмивка, буквално се стича по релсите.

Зад нея, на пейка пред гарата, дреме прабабата. Тук майката природа се беше престарала. Широки плещи с дебели ръце, масивни крака с едри прасци и глава на баскервилско куче оформят гъвкава фигура. Пейката не се вижда, а рейките жално скрибуцат. Тя фъфли нещо на внучетата и на перона се търкулват протези. Сега вече зная как изглеждат челюстите на динозавър. За щастие влакът се отдалечава и гледката придобива поносим размер.

– Мъжете от това семейство неусетно изчезват – разказва огорчено млад господин, съсед на дамите от същия град. – Да изхраниш тези горили е невъзможно. Клетниците бързо предават Богу дух и послушно преминават в отвъдното. Но поне се избавят от мъките на женското робство – мъдро заключава той. – Сигурен съм, че в рая си почиват отдясно на Господ. Та това са истински мъченици!

– А какво ще стане с момченцето? – питам загрижено.

– Минат ли сто килограма, мъжете рядко стигат петдесет. Сърцата и мозъците се пръсват и комедията приключва. Крехки същества сме ние, не гледай мускулите.

Оглежда се обречено и продължава:

– Разходи се из селата и градовете. Над седемдесет години само жени танцуват по улиците. И тук таме някой кльощав старец, колкото да разлае кучетата. Стокилограмови столетнички фанатично плетат чорапи, ей-така, да броят минутите. Уж деца раждат и бачкат за двама, но не мрат, пущините. От проклетия и женски инат навярно.

Почесва се по врата, приглажда мустак и добавя:

– А на моите съседки и месокомбинат да им кацне пред къщата, пак са вълци. Но да ти кажа честно, благодарение на тях светът ухае на пържоли.

После се сепва и ме поглежда стреснато:

– Ти да не си веган, че доста се навъдиха напоследък?

– Мисля по въпроса, но още не съм решил. Кажи за малкия, какво го очаква? – питам тревожно.

– Последен акорд от забравена мелодия. Мъжкият пол си отива, това е. А древната мощ на богинята майка също се изражда. Ако беше видял прабабата, щеше да ме разбереш. В сравнение с нея онзи 150-килограмов слон отсреща е окаяно гномче. Гените незабележимо изчезват – въздъхва той съкрушено.

Насочвам отново очи към семейството. Децата се издуват като плондери, очаровани от съня за мазно бъдеще. Майката нежно ги гали, блажено отпуска глава върху облегалката и юнашки захърква...

---------------------------------------------------------------------------------------

© Гален Ганев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017