Пазарът гъмжеше от народ, олелията беше невъобразима, циганията преливаше на талази и ведно с мириса на кебапчета и кюфтета пълнеше селската ми душа и ме караше да се чувствам като Титаник сред морето от отпадъци на Западните цивилизации.

Тоест, бях си сред свои води.

И сега да ми излезнеше някоя антика, па да изрева като Колумб пред портите на Новия свят и да ми се изсипят ония ми ти богатства, сънувани, мечтани от циганската ми душа пари. Тогаз иди ме гони, да станеш богат отведнъж беше мечтата на на всеки нещастен човек, а камо ли й циганин.

Та пухтеше моят Титаник, комините бълваха вълмета пара и дим, които се издигаха високо, досами мечтите ми, а сетне охладени от невъзможността им се спускаха над тълпата и попиваха невидими в душите на хората.

Циганска работа.

Душите препълнени, а очите озверели от високото се бяха заръчкали из изтърбушените техники, които само аз си знаех как да преръкотворя, за да блеснат като нови и като господ-бог да им заповядам, и върна в нов живот. За тях живота – за мен звъна – мъни, мъни, мъни, упойващ звън на пари.

Ще продавам!

И както си вървях сред гмежта, и както се ослушвах за звъна на злато, с крайчеца на божественото си око съзрях два балкона, два до болка познати балкона.И не си мислете, че това бяха ренесансови балкони или авангардистки такива, извадени от болния мозък на някой модернист . Или, не дай си

боже, ония балкони под които Ромео ревеше по своята синеока Жулиета... Нееееее, такова нещо Западната цивилизация не изхвърляше!

Не и не! Балконите си бяха съвсем естествени, окръглени, повдигнати и много апетитни, направо гърмящи – пращящите балкони на жена от счетоводния ми офис... И какво като съм майчин роден циганин? И аз си имам фирма, че й данъци, май, си плащам... Е, поне счетоводство..., такова... Имам!... И не съм мемат, а горд циганин.

...Та хукнали тези балкони, препускат през гмежта и ми се струват много познати.

И едно радостно чувство се загнеждва под лявото ми ребро и аха, аха, да разперя ръце и да се възкача връз балкона, обсипвайки с целувки жената.

..Като птица ги разперих тия ръце, като летящ гущер изръмжах и се засилих, ала жената се врътна, каза ми едно "здрасти" и ме подмина като бърз влак теле на Ивановския прелез.

А знайно е, че след влак, автобус и жена не се тича... Но никой не беше казал за балкони... Тича ли се след балкони, лети ли се или какво се прави...? ...И йоще миг, щях да полетя!... Ракетният ми двигател запърпори и ведно с изпитата бира, аха да ме поднесе подир балконите... Но с припалването ми назад, един Дан Колов ме стрелна косо с рунтави вежди и мъстен поглед... На десетина метра от жената!? ...Умря ми двигателя – угасна нещастният. И ни Ромео, ни Жулиета /па макар и синеока/, ни авангардисти, ни модернисти. За ренесанс да не говорим... И така си отлетяха балконите, и колчем се сетя веч за балкони, от този миг нататъка, винаги ми се явява Дан Колов с рунтав поглед и готови за мъст ръчища. И никога повеч не стъпих в офиса. Какъв ти офис? Какво ти счетоводство? Какви ти данъци? Дан Колов стои на вратата, попържа и ми се кани.

Стоя си аз смирен сред моите прекрасни боклуци – отпадъци от един далечен и непознат свят, където нормалните хора сбъдват мечтите си. Клеча си на пазара, препотявам телефона в ръце и се надявам от другия край на вълната да ми се обади синеок балкон и да ме попита 2 + 2 дали е четири, и тайно се надявам Дан Колов да не чуе.


------------------------------------------------------------------------------------------

© Атанас Петров
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017

   
© E-LIT.INFO