Август! Жегата се беше слегнала върху земята, мокра и лепкава жега, която душеше целият свят и караше всичко: и живо, и мъртво да приплаква от болка и да търси спасение под сенките на дърветата. Реката лениво изпъваше тяло и като някаква тъмна, и мрачна сянка извиваше контур между скалите, придаваше величественост и царствена осанка на жълтеникавия варовик, карайки каньона да изглежда още по величав и царствен. Сякаш не бе река, а спомени на застаряващ младеж, чиито живот се изплъзва, тъй както пясъкът от плажа изтича между пръстите на малко дете, строящо кули от мечти и надежди.
Ала това не касаеше Сома. Не се интересуваше Сома от жегата, от тревите, от реката. И най-малко се интересуваше от човешките бъртвежи и страхове на някой си, комуто липсваше смелост дори да извика и ги изкаже на глас.
Сомът беше прилепнал плътно до дъното на реката и с глава, обърната срещу течението, се наслаждаваше на прохладата, струяща от бавните й води – и с ляво, и с дясно око бройкаше заблудени червейчета, мухи и тичинки – чакайки мързеливо гладът да отмине и да настъпи времето на Големия лов. Ако можеше щеше да отвори голяма уста, да надуе сомски глас и да срути – скалите, тишината и жегата. Но не би! Сомът отлично познаваше правилата и почиташе най-важното от тях – „Рибите не говорят”. И вярвайки стопроцентово в собственото си дълголетие с наслаждение изопна тяло – любувайки се тайно на прекрасната си кожа, на острите си като бръснач перки, на мустаците – които като антени ловяха бълвочите на околния свят.
Слънцето превали скалите, коритото излезе от сянка и водата в реката започна бавно и упорито да вдига своя градус.
Сомът усети парване по матовата кожа, изтръпна и с голямо раздразнение разбра, че трябва да изостави философската си дрямка и да потърси нова позиция от която да се наслаждава на живота. В този миг на колебание и избор нещо сребристо и красиво се изниза покрай него и заблестя като ангел на фона на слънчевите лъчи: красавица Таранка танцуваше умопомрачителен танц, току под носа му, кършеше снага и вълните, от тези зашеметяващи движения, сплитаха прекрасните му мустаци в невероятни възли, карайки мъжествеността му да се свие на топка в края на опашката. Лудост! Идеше му да извика и да зареже правилата, ала нали рибите не говорят! И беше възпитан Сом, ценеше тежестта, държеше на собственото си положение в този мътен рибен свят и затова цялата тази вакханалия от сребро, ангели и вълни приключи със широко отворена уста, за миг замечтани очи и много-много кислород, който хрилете му едва успяваха да обработят. И още Миг – сомът щеше да падне омаломощен и задушен в тинестото дъно на реката. Но затвори уста сомът, отвърна очи и плъзгайки се тежко отплува от таранката, намерил си ново място и прохлада. Таранката така и не му обърна внимание, плуваше си безгрижно покрай брега и от време на време виреше нос към храсталака, и с търсещ поглед попиваше случващото се отвъд водата.
Слънцето все така безмилостно прежуляше и поливаше с лепкава жега околния свят. По пътя откъм селото, там където скалите се снишаваха и почти докосваха бреговете на реката, там където хората бяха прехвърлили малък и неугледен мост между двата бряга, с пърпорене и мирис на изгорели газове се зададе бяла лимузина. Очуканата и изветряла от времето кола прехвърли моста и със скърцащи спирачки спря досами храсталака.
Таранката подскочи от вълнение, завъртя се и аха-аха да се стрелне над водата, тъй както пъстърва се мята във водите на планински поток. Сомът я гледаше в недоумение, въртеше очи и с неразбиране се чудеше на тази таранкина радост.
Вратите на колата се отвориха и нетърпеливи от нея се изнизаха Мъж и Жена. Двамата плахо пристъпиха до брега на реката и жадно впиха очи в мътните и води. Таранката замря неподвижна. Сомът впери очи в отвъдният свят над водите и срещна техните погледи изпълнени с любопитство и страст.
Мъжът беше нисък и набит, небрежно нахлупил тийнейджърска шапка с козирка, която се беше килнала встрани от острия му нос тъй че, ако имаше вятър той щеше да я отнесе високо към върха на скалите. С уверен жест той извади цигара и запали. Жената се засуети край него, врътна се към колата и бързо-бързо се върна с два въдичарски пръта.
Хората не смееха да говорят – шепнеха, сякаш бяха в молитвен храм, страхувайки се да подразнят нечие присъствие. Сомът не разбираше това човешко поведение,не разбираше човешкото притеснение и страхът от звука! Не можеше да говори, но можеше да чува и винаги при такива случаи се настаняваше удобно в дъното на реката, наслаждавайки се на човешката реч, и винаги в него се зараждаше неистовата страст да говори, да говори... Да вика, да крещи – Но… не можеше...
Въдиците пльоснаха във водата, плувките отскочиха от повърхността и рисувайки концентрични кръгове се успокоиха. Тънка прозрачна корда се спусна от горния свят към дъното на реката, влачена от гърчещ се червей, увиснал между таранката и сома.
Таранката излезе от унеса и с все така с вперен поглед в очите на Мъжа закръжи около червея. Синевата от очите му прониза водата и като синкав облак обгърна онемялата риба. Все така в унес тя доплува до примамката. Сомът, зинал с уста, със силен тласък на опашката си напусна укритието и с цялата мощ на тялото се опита да изблъска нещастницата… Но уви!... Късно!… Плувката потъна, кордата потрепна и рязко потегли от водата към небето.
Сребристото тяло на таранката се изниза покрай него и пое нагоре-нагоре за натам откъдето връщане нямаше. Лудост! Сомът направи тежък кръг и отново полегна в укритието си, вторачил очи към брега.
Кордата изписа дъга, а на самия й край, немощна и прималяла, сребристата риба очакваше съдбата си.
Мъжът килна шапка назад, плесна се по челото и радостно заръкомаха към жената. На свой ред тя подскочи и на пръсти се понесе, едва докосвайки земята – над тревите, над цветята – подире й се разхвърчаха глухарчета – набъбнали в бели, пухкави облачета, извиращи току под стъпките й. Спря се при Мъжа и го целуна от радост. Чак сега Сомът я забеляза... Жена! Бяла, с леко приведени рамене и коси черни като сянката, която дърветата хвърляха по обеда в опитите си да потушат жегата, тъмни и лъскави като нефтени петна, които реката му носеше от време на време. Очите й смугли като маслини в дърво, чиито листа вятърът беше обрулил.
Мъжът прихвана таранката със свободната си ръка и така, прегърнал жената, вдигна високо рибата над главата си. Завъртяха се заедно в кръг, сетне бързо я целуна по устата… Таранката сияеше в блаженство. Гърдите й се пълнеха с кислород, издуваха се – дишаше тежко в любовно опиянение.
Сомът онемя – не можеше да говори, ала страстно му се поиска да изпита това чувство, това особено усещане, което нямаше нищо общо с тревите, реката и водните кончета. Свободен, в този друг свят – оттатък водите…
Смуглите очи на Жената го бяха фиксирали. Красиви и големи двете тъмни петна го бяха хипнотизирали така, че не чу как оловната тежест на въдицата цопна край него. На края й се гърчеха в топка червеи.
Сомът се завъртя около топката, побутна я с перка и с радост видя как жената подскочи и с настървение вкопчи ръце в пръта. Така веднъж, втори път и всеки път щом побутнеше примамката се любуваше на красивите й очи, които се устремяваха към водата и идваха толкова близо, а бяха там далеко... И толкова красиви... Любуваше се на косата й, на крехкото тяло, което се извиваше в неистово желание над пръта… Харесваше му… Направи последен кръг, …отвори уста и нагълта примамката…
Крехкото женско тяло като диво коте се нахвърли върху въдицата. Кордата изсвистя, опъна се и сомът, все така вперил поглед в очите й, се понесе от дъното към небето. Въздухът засвири в хрилете му, гърдите му се издуха, лицето и плуваше все по близо, и по близо. Докато накрая не остана насаме с очите й. Устните и, влажни, с дъх на карамел се впиха в неговите... И тогава Сомът проговори: Аз обичам!... И това бе всичко, което успя да каже в своя сомски живот. Сетне главата му клюмна и с мътен поглед полегна върху женското рамо...
Някъде високо над скалите, там, където сивееха оградите на първите къщи и вили, се понесе мирис на пържено масло и брашно.
---------------------------------------------------------------------------------------
© Атанас Петров
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017