* * *

И след края дойде новото начало.

В мен отново се надигна страхът.

Новото начало ме плашеше. В момента, в който отново изпитах щастие с друг, сърцето ми се сви. Страхувах се да се засмея, защото дълго време заплащах със сълзи всяка своя усмивка. Ако наистина харесам това ново начало? Ако успея да допусна този човек до сърцето си? Мога ли да вярвам, че ще съм щастлива, и ще направя ли всичко възможно да запазя това щастие? Обикновено когато допуснем някого до сърцето си и поискаме да го задържим, го губим. Мога ли да загубя отново? Трудно успяваме да задържим това, което обичаме, за дълго време. Отнемат ни го. Хиляди пречки стоят на пътя на щастието ни. И колкото по-щастливи сме, толкова повече заплащаме със сълзите си. Готова ли съм да изгубя отново и да си платя?

Готова съм да заплатя с лихва всяка своя усмивка.

Боже, дано този път не боли!

Избирам да помня

Обичах веднъж. Загубих битката и не успях да се върна същата. Подпали душата и сърцето ми…изпепели ме до основи. Болеше. Горях. Плаках. Сривах се.
Оцелях.

Част от цялото ми съществуване сякаш се разпръсна из вселената и потъна в мрак. Дълго се опитвах да забравя и точно това ме връщаше отново в миналото. Именно това не исках, но винаги се случваше. И изведнъж осъзнах, че може би това беше моята награда - да помня. Всичко. До последната подробност. Битката с любовта се оказа нищо пред това, да се изправя срещу себе си. Падах, изкачвах се, пропадах още повече, не знаех къде отивам и до къде ще стигна. Най-голямата пропаст, която трябваше да прескоча, се оказа една обикновена локва, която отразяваше само страха ми да се изправя пред самата себе си.

-----------------------------------------------------------------------------------------

© Елица Пенджурова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021