Ана вечеряше в полупразния ресторант на влака, храна, за чийто отвратителен вкус, компенсираше невероятно високата цена. Определено изпитваше отвращение от пътуването, което тя си бе представяла по доста интересен начин, обаче реалността се оказа сурова към нея. Тя завъртя бавно няколко кичура от златната си коса, диамантените й очи блестяха в търсене на внимание, но мястото наистина бе нетърпимо скучно и независимо опитите ? – щеше да бъде такова поне засега.
Пътуваше от два дни, още около час оставаше до края на пътешествието, а нито бе направила ново запознанство, нито вече имаше и желанието за такова. Често бе гледала как във филмите, влакът се превръщаше в райско място, където непознатите се превръщаха в приятели. Отново огледа случващото се около нея само за да се разочарова. Все пак, щом отегченият ? поглед достигна до бара, той веднага стана любопитен, благодарение на момчето, което седеше там и пиеше коктейл.
Велин изобщо не бе имал намерение да пътува с влака. Беше го хванал в последния момент, като дори му се наложи да използва познанството си със свой добър приятел от безгрижните ученически години, за да се добере до хубава стая, близо до ресторанта, който го привличаше основно заради бара. След изявлението на неговата, вече бивша, приятелка : „Моля те, тръгни си. Не чувствам нищо към теб.“ ; алкохолът се превърна във вода за младежа, макар че дори той самият не разбираше защо пие толкова много. Едва ли точно така щеше да получи помощта, от която се нуждаеше. За първи път пътуваше сам във влак и не си го представяше толкова тягостно, макар че дори отегчението не му попречи да изгуби ключа за стаята си, доказвайки на себе си колко разсеян бе станал. Все едно гледам как боя съхне, мислеше си той, въпреки че сам разбираше откъде идват настоящите му проблеми и минорно настроение. Скоро щеше да му се наложи да се прибере у дома, за да развали настроението на родителите си, чийто син явно пак ще живее самотно и понякога, може би, щеше да има нова уж страстна, но всъщност краткосрочна връзка със свободолюбива, разцъфнала от красота и младост, девойка. Последната също не правеше изключение. Да, задържаха се почти две години, обаче още през четвъртия месец отношенията им започнаха да скърцат.
Велин се озърта около себе си, проверявайки дали и отстрани изглежда така безпомощно, както отвътре. За щастие, горделивостта му уби тези излишни тревоги, а пък арогантна усмивка заигра по наболото с остри косъмчета, лице.
Интересът, предизвикан от непознатия, създаваше безброй въображаеми сюжети в главата на Ана, чакащи нейното удобрение, за да бъдат изпълнени. Тя видя, че на безимения пръст на младежа нямаше халка, вкарвайки доза спокойствие в иначе напрегнатото си тяло. Искаше да говори с него, но считаше за унизително момиче да заговаря момче, така че трябваше да намери начин да спечели вниманието му.
Велин чу кашляне. Щом се обърна, забеляза откъде идва. Далеч, сияеща в ъгъла, се бе настанила очарователна млада жена. Единствено глупавото, незаслужено самочувствие, което той притежаваше, попречи на събирането между двамата. Реши да изчака следващия ? ход, макар нетърпението да пулсираше твърде силно във вените му. Отново обходи с поглед помещението, колкото да зърне красавицата поне за още малко.
Тя, от своя страна, изпита малко срам от ситуацията. Вече не знаеше какво да прави. Явно не ме харесва, въздъхна с вътрешния си глас, изпълнен с жал. Имаше нужда от цигара, която да изгори съмненията, които замъгляваха главата ?, обаче нещо ? пречеше да стане от стола. Около нея, някои от хората си отиваха, прибирайки се в гнездата си, вероятно да си вземат куфарите. Приготвяха се за кацането след дълго пътуване. Но на Ана още ? се летеше. Присви очи, все едно току-що бе изяла резанче лимон, избута напред, обагрените си с прекрасно, марково червило, устни и се превърна окончателно в напълно неустоима, претенциозна дама, изпаднала в очакване на появата на своя принц, който, отсреща, продължаваше с пиенето на токсичен алкохол.
Джентълментството не беше черта, притежавана от Велин и той старателно показваше този факт. Освен това, за допълнение, след последната глътка, в устата му остана вкус на ръждясало.
Откри промяна във въздуха. Беше някаква странна комбинация от срамежливост, съмнения и безполезно голяма еуфория. Има си приятел, опита се да замъгли собственото притеснение момчето, даже навярно и съпруг – затова е толкова неустоима, защото е недостъпна. Повдигна перчема си нагоре, макар, всъщност това да бе трик, с който да избърше капките пот от челото си. Поръча още едно питие.
Ана вече нервнечеше. Сякаш игреше шах. По-лошото бе, че дори не знае правилата. Със сигурност, ако сестра ?, Моника, бе тук щеше да ? бъде много по-лесно. Моника бе по-голяма от нея с осем години и определено знаеше как да даде началото на запознанства, които биха могли да прерастнат в повече. Нейният глас притежаваше неподражаема сила, с която тя контролираше умело посоката на всеки един разговор. Все пак, Ана в момента, не бе способна да изкопчи дори вниманието на младежа. Останалите пътници, разотивайки се, ги оставиха почти сами, а това предизвика още тревога и още вълнение у несигурното момиче. Хвърли поглед върху почти празната си чиния, като я погали с върха на рубиненочервения си маникюр. Повдигна глава, давайки начало на сериозен оглед на всяка част от тялото на непознатия. Естествено, бе твърде далеч, за да види няколко интригуващи детайли, като някои останали от пуберта пъпки или малки непокорни кичури, развалящи, иначе безупречната прическа, но поне доби някакво впечатление от стойката му, която вдъхваше необяснима тъга, освен очевидната небрежност. Каква комбинация, замисли се Ана, предполагам полудявам от дълготрайното взиране в него, щом човек, с когото не съм разменила една дума, предизвиква съчувствие; сякаш се нуждае от мен. Как ли само можеше да помогне на спътника си във влака без да го заговори ?
Велин не остана длъжен на момичето. Щом то заби очи, с формата на сова, в чинията, той я изгледа съсредоточено. Бе много по-красива от предишната му партньорка. Даже, напомняше на онази девойка, която със своето безрасъдство заплиташе безпомощните герои от клишираните филми или романи в ужасни лабиринти на собственото си безхаберие. Точно такава фатална, от пръв поглед, любов желаеше. Ето я, на няколко крачки от него, а той бе на път да я остави да се изпари във въздуха, както спокойната вода към парещото слънце.
Момичето скръсти ръце от огорчение, подсказвайки по този начин, че времето за действия на наглия младеж, постоянно хвърлящ ? разнообразни погледи – от празни и уж случайни до такива, които подсказват, че всъщност я желае безкрайно много, е на привършване. Беше се облякъл в лъскав тъмнозелен костюм. Ана беше сигурна – мрази хора в изискани дрехи, ала на него стояха сякаш Бог му ги е ушил по специална поръчка. Извади си очилата, които ползваше единствено за четенето на глупавите женски разкази, често предизвикващи лек кикот от нея. Не си ги сложи, а опипа ръбчетата. Не беше удобрявала съществуването на безрасъдното влюбено момиче в реалния свят, а ето как се превръщаше в такова. Остави очилата на масата и се тросна на удобния стол. Пак скръсти недоволно ръце.
Вечерта се бе показала, лампите заблещукаха из ресторанта, разговорите на малкото останали хора станаха по-шумни. Всичко това се опита да разсее Велин, но той си остана все така концентриран върху девойката. Сега, тя бе извадила очила, които просто остави безпричинно на масата. Изглеждаше леко нацупена, момчето реши, че в него е причината за това нейно намусено лице и отново се върна в познатото досадно чувство; сякаш чака чай да изстине. Очаква се аз да я заговоря, нали, нелепи разсъждения, изяждащи последните частици трезвен мозък нямаха пощада, всичко изглежда готово; все едно съм резервирал тази нощ да бъде приказно романтична, а вместо това седя безучастно, пия гадни коктейли, наблюдавайки новата ми възможност за щастие колко озадачена става с всяка изминала минута.
Хубаво беше, че поне наистина знае как изглежда отстрани.
Ана провери колко е часът.
"О, не си тръгвай", веднага изкрещя отвътре Велин, ала тревогата изчезна, защото барманът му предложи ново питие, което младежът с усмивка и умело прикито удовлетворение, задето бе запазил благоприличие, отказа. Вече нямаше причина да бъде тук, освен запазеното, евентуално, за него място, точно срещу прекрасната непозната, където щеше да се потопи в морскосините ? очи, да изпълва тялото си с топлина покрай вероятните техни разговори на разнообразни теми и защо дори да не успее да се докосне до снежнобялата ? кожа. Поне така си представяше оставащото време на влака и няколко часа след това, Велин, чиято смелост обаче към настоящия момент, все още очакваше покана, за да влезе в тялото му и да го контролира, изпълнявайки всяка една от гореизброените мисли.
Неговата, очевидно, вече възлюбена продължаваше да се чуди какво да направи. Тя се надяваше той, най-накрая, да дойде, след като зърна как маха с ръка, казвайки по този начин стоп на бармана. Тъкмо ? бе дошла идеята да отиде в крайна сметка при него, щом изпитва такова силно привличане, ала отхвърли предложението си, защото първо – нямаше представа какво всъщност трябваше да му каже и второ – ами ако гласът му я отблъскваше ? Стори ? се абсурдно, че изобщо се сеща за такова нещо като последното, но мотивацията „Живей за момента !“ бе безсилна в този случай и Ана си остана залепена на същото място. Дори не смееше да яде вече от вечерята си, защото ако ? вземат чинията – край с налудничавата фантазия. Щеше да се наложи да стане, да отиде обратно в малката стая, където се спотайваше куфара ?, като така изоставяше окончателно привлекателния младеж.
Той пък най-накрая се изправи, за да изпълни намеренията си. Една мисъл обаче си прокара път в ума му и не го остави на мира, връщайки го обратно на стола. Дали нямаше да срещне някой стар познат по пътя си ? Естествено, ако досега изобщо бе имало такава възможност, то тя щеше да се случи по-рано от сега, например през първия или втория ден; няма как на последния. Почти всички физиономии бе видял, ала навярно както това ослепително момиче, така и някой приятел, чието име Велин нямаше да си спомни, се спотайваше из влака, чакащ да изскочи от нищото, точно в най-неподходящия момент. Освен това, Велин какво можеше да каже на непознатата, което да прозвучи напълно искрено и същевременно – романтично. Здравей, даде начало на поредния сценарий за разговор, знам, че ще ти се стори странно, но усещам, че може би има нещо помежду ни, защото на няколко пъти погледите ни се срещнаха и... Леле, това звучи ужасно!
Ще ми се наложи да чакам твърде много за малкото време, което остава, се чуваше в другия край на ресторанта от главата на Ана. Искаше да се разсее по някакъв начин. Връща се от почивка, а преследващия я постоянно в работата ? стрес се завръщаше още във влака, само дето под друга, по-мъчителна форма. В собственото си старание за превръщане в самостоятелна жена, разчитаща единствено на усета си и получаваща голяма заплата покрай работата, за която не бе бленувала, но прекарала часове учене, Ана изгуби напълно себе си. Точно така, следата от детството, когато мечтите бяха големи, недостижими, някак си бе заличена от морето на възрастни, в което се бе потопила надълбоко. В средата на своите двайсет години е, а забавните моменти вместо да се увеличават, вече напълно изчезваха. Сериозният ? вид веднага караше хората да се държат с нея така, както тя никога не бе искала – младата дама, която ще успее в живота без помощта на абсолютно никого и към нея винаги се обръщайте на „Вие“. Очакванията постоянно смазваха невиността и детинщината, която тя някога бе притежавала и вече тези черти на характера не излизаха наяве. Това трябваше да се промени, макар че вероятно така Ана щеше да разочарова много хора. Сигурно младежът на бара също остава с грешно впечатление за мен, блуждаеше в нови съмнения и размишления Ана, може би ме мисли за твърде обикновена. Самата тя осъзнаваше, че греши. Той я даряваше с погледа си твърде често, а тя не издържаше на чаровната меланхолия, разпръсната от очите му, точно както аромата на нейния скъп парфюм. Ана се облегна на стола, сложи лакът на масата, дланта ? се сля с лицето и чак тогава забеляза прозореца вляво от нея. Леле колко съм била хопнотизирана, възкликна, дори съм отхвърлила гледката на високите, красиви планините и небето, къпещо се в звезди заради него.
Прекрасно, отсреща също се развиваше нервна игра на загуба на търпение от Велин, напълно изгуби интерес към мен и зяпа през прозореца. Велин усети как измамното впечатление за увереност, което той лесно бе създал за себе си, в момента, сякаш стои на празния стол до него и му се подиграва. Налагаше се да демонстрира безрасъдство, дълбоко скрито някъде из съзнанието му, ако имаше намерение все някак да заговори момичето, което без съмнение, бе пленило сърцето му и прикриваше миризмата на тъга, разпростираща се от младежа из цялото помещение.
Изправи се, вдиша и издиша бързо няколко пъти, поогледа сакото и панталона си, след което се запъти към нея.
Ана веднага забеляза действията му. Ето, предстоеше това, за което си пропиля вечерта в мисли. За щастие, неговата смелост се оказа по-голяма от нейната. И точно когато тя щеше да покаже възхитителната си, затуптяваща всяко сърце по-силно от обичайното, усмивка, а той да я омае с блажени, мили думи, неканен глас се обади, слагайки край на тяхната любовна история:
– Намерен е ключ за стая 19. Притежателят му е Велин Борисов Кристов. Молим учтиво Велин Борисов Кристов да отиде до стая 19, за да си го получи обратно от кондуктора. Повтарям. Намерен е ключ за стая 19. Притежателят му е Велин Борисов Кристов. Молим учтиво, Велин Борисов Кристов да отиде до стая 19, за да си го получи обратно от кондуктора.
Е, поне Ана научи името на непознатия.
-----------------------------------------------------------------------------------------
© Момчил Драганов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2020