Любовна фурна
Не лято, а любовна жадна фурна –
в Душата ми се впи и я катурна.
И завъртя ме в жарката си клада -
мъж сенокосно щур и влюбен в младост.
Отпил от лудо биле, омагьосан,
препуснах аз подир сърцето босо,
и залюля ме то насред житата,
в един нетленен танц със слънчев вятър.
Не лято, а любовна си стихия,
а песента ти – химн, божествено Мариин.
И радост - светлина от сто слънца си,
да ти е лято и се чувстваш царски!
По котешките стъпки...
По котешките стъпки те дочух,
от пъстрото в очите ти прихванах.
Навярно си игра на жаден слух
и нарисувана тъга по памет.
В лицето ти от слънчице се взрях
и дълго-дълго светлина събирах.
Тъй капе всеки първороден грях
и се отлива в струнен звън на лира.
Небето на будните птици
Небето никога не ме измами.
Лазур – като един размах на птица,
но аз открих във него будна памет,
която на сърцето ми прилича.
Небето никога не ме измами,
дори когато паднал, го отричах.
Извечен път и глас на Любовта ми...
Не просто глътка обич – то е всичко!
А ти трептпш...
на Теб
Очите ти отронват тихи истини
в едно небе, по-синьо и от памет.
Не са очи, а глътки обич плиснала;
не си жена, а песен си в кръвта ми.
Ръцете ти са нежни бели стръкове
и се пригалвам в малките им длани.
Не две ръце, а радост непомръкнала -
Една, с която Вечност ще остана...
А ти трептиш във сянката на думите -
сиротен цвят, прикапал по поляни...
Така дочувам тишината, струнната,
стопена чрез индигово мълчание.
И в светлата си прелест, без да искаш,
създаваш ноти от Любов и смисъл.
Виртуална жена
Виртуално говориш. Виртуално мълчиш.
По-стаена от орех. По–незрима от стих.
По–загадъчно светла. По–човешки добра.
Като сбъдната клетва. В телефонна игра.
И през сълзи се смееш. И от смях се топиш…
Миг безплътна идея. Нереално болиш.
А когато се молиш – сякаш няма сърна
търси своята пролет. Интернетно сама.
Виртуално ранима. Като призрачен дух.
Само шепот и… име. Аз така те дочух.
Пиян от нежност
на Теб, мое сърце!
Вървиш през рай. Пиян от нежност.
И дъх на цвят у теб шепти…
Събужда сънните надежди
и сам надежда ставаш ти.
Но влизаш в ад. Пиян от нежност.
Там изтрезняваш, кратък миг…
И ароматът се разрежда,
помръкваш в светлината тих.
Завръщаш се. Пиян от нежност.
И няма ад, и няма рай…
Така без граници изглежда
човешкият ни кръст докрай.
Няма молитва
Някак тихо ме молят очите ти,
не молба, а седефен сноп светлина.
Ти си не просто жена, нямо птиче си,
непокътната нежност, сън във съня...
Ти си вечната жажда, горещата,
свидният ромон на неземна река.
И те скътвам в сърцето си, грешното,
да ми светиш, светулчице няма, с дъха.
РАазчитане на знаците
..
Веднъж ли сме се хващали в капана
на своите идеи и представи.
А после паметта, език в камбана,
замлъкна и бездумни ни остави.
А беше лято – дълго и горещо,
и суховеят бавно ни изрони.
Мъждим сега, Души - небесни свещи,
и стрък живот люлеем – летен спомен.
То пак се стича, времето превратно,
макар че и словата не достигат...
А знаците са вече непонятни –
човещината е висока дига.
Ти не тъжи. Това е само зримост.
Отвъд, оттатък личните капани,
когато вече няма да ни има -
в едно сърце без плът ще се прихванем...