Сами в зелената гора

Когато сме сами в зелената гора
и пролетни цветя край нас ухаят,
не се сърди на мъжките ми сетива,
че се стремят към теб и те желаят.

Зашеметени се изгаряме с очи
и дрехите ни хвръкват – пеперуди...
А в моя глас еленова тръба звучи
така, че и кошута да учуди.

Да се освободим от всеки страх и свян,
телата ни да рухнат връз сеното
и аз, от мириса на билките пиян,
да ти нашепвам стихове в ухото.

Притискай ме към себе си и ме желай,
до кръв целувай жадните ми устни,
до ад ме свличай и въздигай ме до рай.
До здрача, който бавно ще се спусне.

Не се плаши от своя вой, от своя вик –
така вълчица вие и гората стене
пред бурята на оня безвъзвратен миг
от вечността... В която няма да си с мене.

Молба

Най-горещата моя молба: запомни ме
не с голямата болка, а с малкото име,
не когато те гледам с очи зажаднели,
а когато купувам вода и франзели.

Не когато съм гневен и гледам навъсен,
а когато с теб гледаме залеза късен
и не търся в главата си думички умни,
а говоря и шепна каквото ми хрумне.

Запомни ме не в празник, а в делника сив –
тъй както се движа, тъй както съм жив.

Еньовден

В нощта на Еньовден измий лицето ми с роса,
измий го, мила, от натрупаните грижи.
И превържи ми раните със своята коса,
преди отново слънчев лъч да ме прониже.

Ръцете ми в часа на нежни ласки запомни,
тъй както ваят твоето горещо тяло.
Прикрий ме от световните и родните злини,
когато звездното небе над нас е спряло.

И нека погледът ти да ме пази от лъжи,
а твоят шепот крясъците да измести.
Главата си на рамото ми в унес положи
и не мисли за земни ядове и вещи.

Освен любов не мога нищо друго да ти дам.
А от живота още малко ми остава.
В нощта на равноденствие не ме оставяй сам,
не ме обричай на забрава.

Мария

Сто цигулки в нощта,
в Стария град, на “Съборна”.
Лунен блясък в медта
на антикварна флигорна.

Древни музи в музея
са прегърнали арфи.
Тази нощ ще запея
с думи крехки и жарки.

Искам да се укрия
в крепост от нежен шепот –
твоя шепот, Мария,
и уплаха, и трепет.

Дишам в твойте коси
и не ми се умира.
Искам да ме спасиш,
искам да те изсвиря.

Щом си тръгнеш без мене
и те изгубя в здрача,
може да те изстена,
може да те изплача.

Сто цигулки в нощта.
Люляков вятър лъха.
Отминава смъртта
с контрабас във калъфа.

----------------------------------------------------------------------------------------------

Иван Вълев, "Любовна лирика", ИК "Хермес", Пловдив, 2012