Навършват се 85 години от рождението на първомайстора на българската комедия Владимир Янчев.

На днешното поколение кинофенове името му не говори нищо, но съм сигурен, че и сегашните тийнейджъри са гледали с удоволствие поне „Топло” и „Последният ерген”.

Защото филмите на Янчев бяха предназначени за широката публика, а тя му отвръщаше с любов, пълнейки салоните на всяка негова премиера.

Постарах се да проверя колко зрители са гледали неговите постановки.

Предчувствието ми не ме излъга.

Всичките са се радвали на шумен успех, като само „Първият куриер” не е прекрачил границата от 1 млн.

Забележителен и огромен успех, за който днешните постановчици само могат да мечтаят!
Володя Янчев се ражда в Москва на 30 декември 1930 г.

Завършва ВГИГ през 1952 г., като учи при майстора на руската музикална комедия Григорий Александров.

От него усвоява тънкостите на лиричната музикална комедия, вкуса към изкусната интрига, работата с големите звезди, желанието за промени и експериментиране.

Първо работи в документалното кино – сценарист и режисьор е на „Никола Вапцаров”(1952), а след това е асистент на Дако Даковски на прочутата някога селска драма „Неспокоен път”(1955).

Никога не съм предполагал, че точно с тази напомпана продукция, разказваща за терзанията на средния селянин Мито – Иван Братанов по пътя му към колективизацията, ще започне пътя на Янчев в игралното кино, но все отнякъде той е трябвало да тръгне.
Ще минат три години преди триумфа му с „Любимец 13”(1958), на който е и съсценарист, заедно с Любен Попов.

И досега това си остава неговият най-гледан и най-обичан от публиката филм.

Независимо от празнините на драматургична основа, от дървения на момента диалог , от вехтата хватка с близнаците – антиподи Радослав и Радосвет, изиграни неподражаемо от Апостол Карамитев и от явните заемки от класики като „Първокурсникът”(1925) на Сам Тейлър и Харолд Лойд.

Филмът обаче засяга същностни проблеми, свързани с чистотата на чувствата, с призванието в живота и бичува смело футболната мания, която тресе българските фенове вече 60 години.

Въпреки неприкритата си наивност, „Любимец 13” е реализиран с огромен ентусиазъм и любов, които непосредствено се предават след това и на зрителите.
От прощъпулника му става ясно и още нещо – ако и да разчита на интересни и запомнящи се характери постановчикът ще акцентува преимуществено на ситуациите, търсейки комичното начало в тях.

Затова той открива комедийната багра в утвърдени и изявени драматични актьори – Апостол Карамитев, Гинка Станчева, Коста Цонев, Невена Коканова, Георги Черкелов, Георги Попов, Цветана Манева, Георги Георгиев – Гец, Андрей Чапразов....

Врадимир Янчев смело прибягва до драматични нотки в своите комедии, доказвайки, че се е учил усърдно и от Александров , и от Чаплин , и от Харолд Лойд.

Той шлифова необикновения комедиен талант на Григор Вачков в три филма – „Невероятна история”, „Старинната монета” и „Топло”, лансира в киното Георги Парцалев в „Любимец 13” и „Невероятна история” и Лиана Антонова, чийто песни в „Старинната монета” са истински евъргрийни, тласка напред кариерата на Невена Коканова, която именно след „Бъди щастрива, Ани!” става всенародно любима кинозведа, дава първата значима комедийна роля на Тодор Колев в „Последният ерген” и не се страхува да работи с утвърдени имена от соцлагера – Манфред Круг, Вили Шраде, Джери Волф и Вили Швабе в „Старинната монета” и Алфред Ребане в „Откраднатият влак” от ГДР, както и с такива колоси на руското кино като Василий Меркуриев в „Бъди щастлива, Ани!”, Евгений Леонов, Галина Волчек, Жана Болотова, Николай Губенко в „Първият куриер”, Всеволод Санаев, Михаил Глузки, Аватолий Кузнецов и Борис Токарев в „Откраднатият влак”.

Добре е да се припомни, че за Янчев сценарии пишат Валентин Ежов, създателят на „Балада за войника”(1959) за „Бъди щастлива, Ани!”, Константин Исаев за „Първият куриер”, който екранизира прочутия роман на Анатолий Иванов „Вечният зов”(1975), както и Семьон Нагорни, съвместно с Антон Антонов – Тонич за „Откраднатият влак”, авторът на „Никой друг”(1968) и „Градът на първата любов”(1970) , като това също може да бъде повод за наша гордост.

Володя Янчев е създателят не само на сполучливата лирична комедия, но и на родната музикална комедия.

Става въпрос за „Старинната монета”(1965).

Вярно е ,че сценарият на братя Мормареви е нелеп и издиша, че комичните ситуации са нагласени, че интригата е безумна, но в творбата актьорите блестят със своя свеж комедиен талант, а над всички се извисява нвезабравимата Лиана Антонова - Яна Христова, чийто хит „Любовта е море” все още звучи по радоистанциите, без да досажда.

В една стабилна страна, в която се гради стратегия за развитието на популярните жанрове, би се обърнало внимание на постигнатото от Янчев.

За съжаление, той не получи у нас привелигированият статут на учителя си Григорий Александров и не се утвърди като първомайстор на българския мюзикъл.

Първата стъпка бе положена още с „Любимец 13”(1958), след което последва концесия в лиричната комедия, защитена от рентабилната някога тема за българо – съветската дружба.

Куриозното е, че днес „Бъди щастлива, Ани!”(1961) не звучи преднамерено – тенденциозно и слагачески като заслугата е на сценаристите Банчо Банов и Валентин Ежов, че всъщност това е комедия, която изглажда недоразуменията между двама влюбени – Ани – Невена Коканова и Боян - Коста Цонев, като главният виновник за хепи енда е въздушният ас от Москва Андрей Петрович.

Благодарение на огромното обаянеие и непосредственост на Василий Меркуриев този образ си остава удивително свеж и витален и до днес и в никакъв случай не компрометира благородното начинание, а тъкмо напротив – извежда го до истински успешен финал за втори път!

Владимир Янчев доказва, че е смел и безкомпромисен творец с може би най – силната сатира в българското кино „Невероятна история”(1964) по сценарий на Радой Ралин.
Днес само мога да гадая как тя е успяла да излезе на екран, въпреки двегодишните си митарства, но за мен това е щемпълът за гражданска доблест на постановчика , позволил си дързостта да критикува местни дерибеи и велможи, сред които шефът на пожарната Караиванов на Георги Калоянчев и досега си остава емблематичен и култов образ.
Напатил си покрай перипетиите, свързани с излизането на екран на „Невероятна история”, Владимир Янчев хитро свива към приключенския екшън, снимайки последователно „Първият куриер”(1968) и „Откраднатият влак”(1971).

Тези му филми са по – малко познати, но навремето имаха голям успех.

В „Първият куриер” той разказва за съдбата на куриера на Лениновия вестник „Искра” Иван Загубански, в чийто облик и одежди Стефан Данаилов триумфира година преди да стане суперзвезда като Никола Деянов в сериала „На всеки километър”.

Приключенското начало, примесено с нотки на хумор и трагизъм, доминира и в „Откраднатият влак”(1971), неговият най-проблематичен за възприемане днес филм, екранизация на романа на Антон Антонов – Тонич.

Направен по действителен случай, със средствата на екшъна, той разказва за пленяването на свръхспециален влак, натъпкан с висши немски и български офицери и политици, устремил се към българо – турската граница непосредствено след 9 септември 1944 г., който естествено накрая е заловен от компетентните български и съветски власти, като дори единственият офицер, успял да стигне до границата - кап.Черкезов – Стефан Илиев, осъзнава грешката си и тласкан от патриотичен повик решава да остане в страната и на милостта на набиращия сили вече Народен съд...

Във филма все пак има напрегната интрига, завладяващо действие и запомнащи се образи като полк.Тушев на Георги Калоянчев, ген.Иван Василиевич на Всеволод Санаев и Дамян на Димитър Буйнозов, а за достоверността и коректността на пресъздадената драма през 1971 г. никой не говори...

След приключенските екскурзии Вл.Янчев се завръща в познатия си комедиен свят, снимайки по свои сценарии „Последният ерген”(1974) и „Топло”(1978).
В тях блести майсторстовото от натрупания опит, както и дръзката увереност, че на него е подвластна ексцентричната комедия.

Незаменими помощници в поредната му авантюра „Последният ерген” са Тодор Колев – Цоков и Цветана Манев – Йорданка, докато в „Топло”(1978) трябва да откроим два хармонични ансамбъла – мошениците - майстори – Григор Вачков, Тодор Колев и Стефан Данаилов от една страна и нещастните обитатели на старата софийска кооперация от друга, където се открояват с неповторимото си излъчване Наум Шопов – журналистът, Константин Коцев – пенсионерът Снегов, Георги Черкелов – академикът – сексолог, Татяна Лолова – управителката на хранителния магазин и нейния приятел, студентът по театрална режисура – Лъчезар Стоянов.

Днес, когато на драго сърце бързаме да спрем радиаторите си заради космическите зимни сметки, само може да се смеем от сърце на напъните на нашите предшественици да бъдат модерни и да живеят като истински европейци преди 4 десетилетия.
Това ни най – малко не намалява обаянието и въздействието на „Топло”, който по мое скромно мнение е истински шедьовър и вероятно най - смешната комедия в българското кино.

Тъжното е, че след нея Янчев, който осмисляше отговорно проблемите на смеха, тър сейки най – верния път към зрителя, получи инфаркт.

Преживелиците си той пресъздаде в сценария „Инфаркт”, чиято реализация бе актуална до 1982 г.

От дистанцията на времето само мога да гадая за причината да не се заснеме този филм, но същевременно и да съжалявам.

Вероятно нямаше да е на нивото на „Ах, този джаз!”(1979) на Боб Фос, но очаквах разголващо и силно автобиографично и горчиво – носталгично зрелище, каквото вече Янчев можеше да заснеме, но което пък Тодор Живкова България не смеееше да си позволи да гледа...

След краха на „Инфаркт” на Володя Янчев не оставаше нищо друго освен бавно да угасне в първите ни демократични години и без време да си отиде от този свят, ненавършил 62 години, на 1 юли 1992 г.

След него, „последният ерген” на българското кино все пак остават филмите му.
Снимани с любов и ентусиазъм, те ще се гледат и в бъдеще, защото публиката ни винаги е обичала рицарите на смеха, какъвто безспорно беше и Владимир Янчев.

-------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2015