Големият френски актьор, режисьор, продуцент и певец е звезда на световното кито и шоубизнес повече от 50 години.

След дебюта си при Марк Алегре в „Когато е замесена жена”(1957), Делон има шанса да направи първата си голяма роля в костюмираната драма на Пиер Гаспар Уи „Кристин”(1958) и още през 1959 г. да изиграе блестящо ролята на Том Рипли във великолепния трилър по романа на Патриша Хайсмит „Под яркото слънце”, направляван от прочутия постановчик Рьоне Клеман.

Само за 6 години младият артист се оказва на върха на творческия си устрем, снимайки се последователно при част от елитните световни кинорежисьори – Лукино Висконти – „Роко и неговите братя”(1960) и „Гепардът”(1963), Микеланджело Антониони – „Затъмнението”(1962), Кристиян Жак – „Черното лале”(1964), Рьоне Клеман – „Как е радостно да се живее”(1961), „И котката е хищник”(1964) и „Гори ли, Париж?”(1966), Марк Робсън – „Изгубеният отряд”(1965)...

Мнозина предричат, че няма да се задължи в звездната орбита, ако и да съществуват критици като Роже Бусино, който прозорливо отбелязва, че „Делон е несъмнено най – добрият приемник на Жерар Филип.Красавец, с юношеска красота, която зрее неусетно, играта му се подобрява с всеки нов филм.Делон има пред себе си кариера, подобва на тази на Кари Грант и изпълнена несъмнено с оригинални обещания.”

Вярно е, че през следващите години срещите с големите майстори и стойностната драматургия намаляват, че той се отдава на зрелищното кино, основавайки още през 1962 г. своя собствена фирма, но е факт, че митът Делон се съхранява устойчив и ненакърнен и досега, когато са ни известни политическите му пристрастия, свързани с фигури като Льо Пен и покойния ген.Александър Лебед.

И ако в американското му приключение през 1964 - 66 г. е трудно да се открои нещо значимо и запомнящо се с изключение на „Имало един крадец”(1965) на Ралф Нелсън и „Изгубеният отряд”(1965) на Марк Робсън, но именно от втората половина на 60 – те години на миналия век се изгражда в цялата си пълнота имиджа на Делон като герой на криминално – приключенското кино, играещ с еднакво удоволствие ролите на престъпници и полицаи, на следователи и авантюристи, под режисурата на едни от най – способните специалисти в бранша – Ален Кавалие – „Непокореният”(1964), Робер Енрико – „Търсачи на приключения”(1967), Жан – Пиер Мелвил – „Самураят”(1967), „Червеният кръг”(1970), „Полицаят”(1972), Жерар Ерман – „Сбогом, приятелю!”(1968), Жак Дере – „Басейнът”(1969), „Борсалино”(1970), „Борсалино и компания”(1974), „Бандата”(1975), „Полицейска история”(1976), „Трима мъже за убиване”(1980), „Престъплението”(1993), Анри Верньой – „Подземна мелодия”(1962), „Сицилианският клан”(1969), Жорж Лотнер – „Смъртта на един негодник”(1978), Хосе Джовани – „Двама мъже в града”(1973), „Като бумеранг”(1977), Майкъл Уинър – „Скорпио”(1973), Терънс Янг –„Червеното слънце”(1971), Ален Жесуа – „Шокова терапия”(1972), Пиер – Грание Дьофер – „Военният лекар”(1979), Александър Алов и Владимир Наумов – „Техеран`43”(1981), Робен Дави – „Ударът”(1982), Жил Беа - „Танцуващата машина”(1990) ...

На упреците, че звездата съзнателно е абдикирала от сериозното изкуство в света на развлечението, Делон отвръща с аргумента, че не е получавал редовно и последователно богати, сложни и интересни роли, въпреки неизбежните изключения като „Убийството на Троцки”(1972) и „Господин Клайн”(1976) на Джоузеф Лоузи, „Вдовицата Кудерк”(1971) на Пиер Грание Дьофер, „Първата спокойна нощ”(1972) на Валерио Дзурлини, „Една любов на Суан”(1983) на Фьолкер Шльондорф, „Нашата история”(1984) на Бетран Блие и „Новата вълна”(1990) на Жан – Люк Годар и поради обстоятелството, че като професионалист е растял в същата прогресия, с която е спадало равнището на драматургията, поради което наблюдаваме любопитен парадокс – гангстерските роли му създават международна слава, без да притежават богатството на хуманистично – философското съдържание на предишните му образи.

Темата за трудната житейска и артистична съдба е винаги актуална в изявленията и портретите на Ален Делон.

Това е колкото парадоксално, толкова и симптоматично – независимо че все още е сред най – популярните френски актьори и техен „минишеф”, че се снима и досега – „Завръщането на Казанова”(1992) на Едуард Нирманс, „Бащи трепачи”(1998) на Патрис Льоконт, „Лъвът”(2003) на Жозе Пинейро , „Франк Рива”(2004) на Патрик Жамен, „Астерикс на олимпийските игри”(2008) на Фредерик Форестие и Томас Лангман, че опита късмета си и като режисьор – „За кожата на едно ченге”(1981) и „Победителят”(1983) , и като продуцент – „Не будете ченгето, което спи”(1988) на Жозе Пинейро, че се прояви и като добър певец –„Думи, думи, думи”(1967) и „Реших да ти се обадя, че те обичам”(1983), като новатор на малкия екран в сериала „Кино”(1988) на Филип Льофебр, като много добър театрален актьор в „Енигматични вариации”(1998) на Бернар Мюра и „Мостовете на Медисън ”(2007) на Ане Буржоа, като есеист – още помня прочувственото му есе „Сбогом, моя кукло!”, посветено на покойната му спътница и колежка Роми Шнайдер и публикувано в сп.”Пари Мач”, че търговията с мебелите, хеликоптерите, парфюмите, с организацията на боксовите мачове и конните надбягвания продължава, а и съдбата остава благосклонна към него, запазвайки и досега физическата му красота и привлекателност, при добре известно мизерно детство ( роден е на 8 ноември 1935 г. в Хос дю Сейн), безотговорна майка, която го изоставя, трудно съжителство с баща – месар и кървавите ужаси в индокитайската джунгла, където е доброволец през 1953 година...

Прав е Жан Ко да твърди в очерка си „Ален Делон – една крепост, погледната отвътре”, че сред сегашните звезди Ален Делон е последният мохикан, който се съпротивлява на системата да бъде покорен.

Не винаги успява, допуска и компромиси, но не се предава.
Не е без значение и открито демонстрираното гражданско поведение, неспокойната му съвест, неприемаща насилието, американската културна инвазия и абсурдите на консумативното общество.

Във филми като „Двама мъже в града”, „Шокова терапия”, „Като бумеранг”, „Трима мъже за убиване” зад приключенския сюжет не е трудно да се открие хуманното послание на Ален Делон – естествено в онази степен, в която актьорът е успял да пробие статуквото и системата с нейните железни правила и да постигне такива благородни резултати като премахването на гилотината като средство за изпълнение на смъртни присъди, заради резонанса на „Двама мъже в града”, с които всеки сериозен политик би имал законното право да се гордее.

Един от най – популярните френски актьори Ален делон има близо петдесетгодишно солидно присъствие по нашите екрани, верни почитатели, които винаги нетърпеливо са очаквали всеки нов негов филм, независимо дали е атрактивна приказка сато „Зоро”(1975) на Дучо Тесари, полицейски екшън като „Честна полицейска”(1985) на Жозе Пинейро или авангарден експеримент като „Пасажът”(1986) на Рьоне Манзор, защото знаят, че с всяка своя изява Делон лансира герой, борещ се за безотказно въздействащи човешки добродетели като смелост, благородство, справедливост и почтеност.

Той продължава да се снима, макар и не толкова интензивно в интересни продукции като „Престъплението”(1993) и „Плюшеното мече”(1995) на Жак Дере или „Лъвът”(2003) на Жозе Пинейро, дочаквайки признанието на фестивалните диктатори, чиято еменация безспорно е „Златната мечка” на Берлинале`95 за изключителния му принос в развитието на киноизкуството.

Вярно е, че утрешният ден на Ален Делон не е безпроблемен, че той постоянно трябва да се доказва.

Но на него никога не му е било леко.

И след неизбежните компромиси, ще продължи напред , защото стремежът към творческо съвършенство не е прекъснал в него дори и на 80 години.

---------------------------------------------------------------------------------------

© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2015