Той си отиде на 26 септември 2008 г.

Почина от рак на белите дробове в къщата си в Уестпорт.

Реализира се като актьор, режисьор и продуцент.

Беше на 83 години - една от последните сенки на някогашните славни времена на американската филмова индустрия.

За последно се снима като Макс в тв продукция на Фред Шепизи „Рухналата империя” през 2005 г., ако не броим озвучаването на анимационния хит на Джордан Ивкович от 2006 г.”Колите”, в който с достойнство направи аудиохарактеристика на стария автомобил Док Хъдзън.

Пол Нюман се ражда на 26 януари 1925 г.в Шейкър Хайтс, Охайо.

Завършва през 1949 г. колеж в Охайо, след което учи в Йелската драматична школа и в знаменитото Актьорско студио на Лий Страсбърг в Ню Йорк през 1951 – 1952 г.
На Бродуей постига голям успех с постановката на пиесата „Пикник” през 1953 г. в ролята на Хол Картър.

През 1954 г. дебютира в киното в суперпродукцията „Сребърният бокал” на Виктор Савил, в която изиграва ролята на Базил.

Филмът е пълен крах, а играта на Нюман е ужасна.

Ще минат години и когато продукцията се излъчва по тeлевизията той откупува две страници в „Ню Йорк таймс”, за да се извини на почитателите си за чакащото ги разочарование.

Това вече говори за характер, за оформена ценностна система и цел в живота и изкуството.

Нюман няма да повтори гафа си.Подбира внимателно ролите – 80 на брой! - и режисьорите, с които работи, изгражда упорито и уверено своя екранен имидж на смел защитник на справедливостта, на човек с достойнство, който е еднакво привлекателен и с фигурата и честните си сини очи, и с каузите, които защитава.

Как ще забравим Роки Грациано в шедьовъра на Робърт Уайз „Някой там горе ме харесва”(1956), пройдохата, който става шампион по бокс и спечелва сърцето на Норма – Пиер Анжели?

С този филм Нюман става звезда и се задържа на върха до последния си дъх.

Той е и сред първите екранни антигерои – особено с феноменалното си превъплъщение като Били Хлапето в „Леворъкият стрелец” (1957) на Артър Пен.

За израстването си дължи много на Мартин Рит, с когото прави поредица от знаменити изяви в „Дълго горещи лято”(1958) като Бен Квик, „Хъд”(1963) – Хъд Банън и особено като Джон Ръсел в легендарния уестърн „Той се казваше Омбре”(1967).
Робърт Росен го привлича като прочутия Еди Фелсън – „Играчът на билярд”(1961), за чието продължение „Цветът на парите”(1986) и в партньорство на Том Круз, печели дълго жадувания „Оскар” за главна мъжка роля след шестата си номинация, а на Ричард Брукс - възможността да играе в двете прекрасни екранизации по Тенеси Уйлямс - като комплексираният Брик Полит в партньорство с Лиз Тейлър в „Котка върху горещ ламаринен покрив” от 1958 г. и като Чанс Уейн в дует с Джералдин Пейдж в „Сладкопойна птица на младостта”(1962).

Актьорският професионализъм на Нюман и неговото ярко екранно излъчване му дават възможност да изиграе различни типажи, повечето от които са саркастични и идеалистични самотници.

60-те години са неговият „златен век”.

Класиран на второ място след Джон Уейн, но преди Стив Маккуин, с когото са в непрекъсната надпревара още от 1956 г. и старта им в „Някой там горе ме харесва”, в листата на най - популярните актьори на десетилетието, смятан с основание от продуценти, критици и фенове за благоразумното съответствие на Марлон Брандо, той доказва, че е сред най – добрите актьори на своето време в прочутата си изява на затворника Люк в незабравимата драма на Стюарт Розенберг „Хладнокръвният Люк”(1967) в роля за „Оскар”, с която печели овациите на публиката в цял свят във филм, който е ненатрапчив химн за неизтребимата човешка воля за свобода.

В това десетилетие Нюмън е не само бунтар.Щом се налага, облича дрехите на еврейския герой Ари Бен Канаан и повежда народа си към изхода и свободата в епичната сага на Ото Преминджър „Екзодус”(1960) или като проф.Майкъл Армстронг в „Разкъсаната завеса”(1966) на Хичкок се бори с агентите на ЩАЗИ, за да спаси формулата за стратегическото оръжие.А за да докаже, че и във фарса се чувства великолепно, се снима като партньор на София Лорен в образа на Арманд Денис в „Лейди Л.”(1965) под ръководството на Питър Устинов.

В края на десетилетието играе Бътч Касиди в най-прочутия си уестърн и режисиран от Джордж Рой Хил – „Бътч Касиди и Сънданс Кид”(1969) в партньорство с Робърт Редфорд.

Киното никога не открива по-хармоничен дует от техния.

Доказателството е филигранната гангстерска комедия „Ужилването”, появила се 4 години по – късно, дело отново на Джордж Рой Хил, в която се подвизава като Хенри Гондорф и която печели 7 награди „Оскар”.

През 70 – 90- те години на миналия век Нюман разрежда участията си в киното.
Пресява прецизно ангажиментите си и е винаги на висота, независимо дали е легендарният и самобитен съдия Рой Бийн в „Животът и времето на съдията Рой Бийн”(1972) на Джон Хюстън ( с когото снима и трилъра „Човекът с шлифера” през 1973), героят – пожарникар Дъг Робартс в „Ад под небето”(1974) на Джон Гилермин или скандалната хокейна звезда Реджи Дънлоп в „Удар със стик”(1977) на Джордж Рой Хил.

Приема предизвикателството да работи с рушителя на американските митове Робърт Олтман в антиуестърна „Бъфало Бил и индианците”(1976) като Уйлям Коди и в мрачната антиутопия „Квинтет”(1979), където ни изненадва като Есекс , след което облича полицейската униформа на Мърфи във „Форт Апахи, Бронкс”(1981) на Даниел Петри.

В тези години той прави и вариации на по – стари свои успешни роли, поднасяйки ни тяхно ново и подобрено тълкувание в „Без злонамереност”(1981) на Сидни Полак като Майкъл Галахър, „Присъдата”(1982) на Сидни Лъмит ( алкохолизираният адвокат Франк Калвин), „Оскаровата” му изява в „Цветът на парите”(1986) под режисьорската палка на Мартин Скорсезе и „Дебелакът и малчуганът”(1989) на Ролан Жофе, в който е ръководителят на програмата по създаване на атомната бомба ген.Лесли Гроувс, за да стигнем до такива нетипични, но успешни негови интерпретации катоУолтър Бридж в психологическата драма„Семейство Бридж”(1990) на Джеймс Айвъри, Сидни Мъсбъргър в „Генерално пълномощно”(1994) на Джоуел Коен, с която доказва, че е безупречен в света на трагикомедията, аутсайдерът Съли Съливан в „Няма балами”(1995) на Робърт Бентън или Додж Блейк в „Писмо в бутилка”(1999) на Луис Мандоки - едно приятелско рамо на изпадналия в немилост Кевин Костнър (неговият екранен син Гарет), за да се завърне в предните звездни редици с очакваната от публиката сълзлива , но сдържана изява .

Последната му голяма кинороля е на ирландския гангстерски бос Джон Руни в стилизираната драма на Сам Мендес от 2002 г.”Път към отмъщение”, в която партнира с финес и неподражаемо майсторство на Том Ханкс – Майкъл Съливан.
Филмът навремето силно ме впечатли и помня, че написах за него адмиративна рецензия в „Литературен вестник”.

Ако има нещо, за което искрено съжалявам , то е, че все още не съм гледал всичките му режисьорски работи.

Подобно на колегата си Робърт Редфод и Нюман е великолепен постановчик, майстор на камерните психологически драми, автор на 6 филма, от които с най – голям успех се ползва екранизацията на известната пиеса на Пол Зиндел „Влиянието на гама – лъчите върху лунните невени”(1972), в която втората му съпруга от 1958 г.Джоан Удуърд създава знаменитата си роля на Беатриче.

Отдавна знаех за тежкото здравословно състояние на любимия ми актьор.
Бях подготвен за най – лошото, особено след като прочетох признанието на Робърт Редфорд пред българския „Плейбой”, бр.2, 2008 г., стр.68: „Пол и аз планирахме да филмираме чудесната книга на Бил Брайсън „Разходка в гората”.Преди четири години закупих правата, но в един момент започнахме да се чудим не сме ли прекалено възрастни, за да се захванем със снимките.Измина време и състоянието на Пол се влоши от възрастта.В края на краищата преди два месеца ми звънна и каза: „Робърт, оттеглям се от занаята...”.Много тъжно, много...Сценарият беше написан...”

Всъщност Нюман не се е оттеглил напълно след като е планирал до април 2008 г. режисурата на театрална постановка – драматизация на „За мишките и хората” по Стайнбек в театъра в Уестпорт, Кънектикът.

Сега се сещам, че той бе сред непоколебимите защитници на либералната кауза в САЩ и борец против въоръжаването, че направи прилична кариера на автомобилен състезател, печелейки второ място на пистата в Льоман през 1979 г., че натрупа милиони от предприятиата си „Притежание на Нюман” за специални хранителни продукти,но подпомогна хуманитарни и филантропски инициативи с 250 млн.долара, а чрез фондацията си „Скот Нюман” съдейства eжегодно на 13 000 млади наркотично зависими американци, след като преживя ужасната загуба на единствения си син Скот, отишъл си без време от този свят от свръхдоза наркотици на 19 октомври 1978 г...

С Пол Нюман си отиде цял един свят.Напусна ни прецизното майсторство и суперпрофесионализма на творец, формиран и утвърдил се преди повече от половин век.

Той стана звезда, без да разчита на телевизионните камери.
И е преди всичко прочут актор, режисьор и продуцент, а не шоумен , рапър, тв знаменитост и чак тогава съмнителна артистична фигура, създадена от пресметливи рекламни стратези и измиджмейкъри като Уил Смит.

Но това са днешните изисквания на времето, с които Пол Нюман никога не се примирява.

Той си остава сред най – големите в целулоидния свят.

Филмите му ще се гледат и в бъдеще.

И което е още по-важно - и тогава ще поддържа зрителската любов към личността си .
В това се убедих, след като прочетох с каква топлота и обич обикновените фенове коментират новината за неговата кончина.

Смъртта му е незаменима загуба, но и постигнатото остава завинаги.

Защото е дело на „магнетичния титан” Пол Нюман...

---------------------------------------------------------------------------------------

© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2015