Това е най – добрият български игрален филм за 2014 г.

Не смятам ,че откривам велосипеда в периода на малокартинието, който на приливи и отливи продължава вече 20 години, но на фона на нищетата, която ни заобикаля, вкл. и в духовната сфера, на слабите и безинтересни кинотворби, родно производство, които излизат толкова рядко и така трудно вече се гледат дори в салоните на МОЛ – овете, рапсодията на Иван Ничев е наистина приятно изключение, майсторски направен продукт, с който няма да се червим по света.

 И не само заради рентабилната тема – за Холокоста.

Тя може и да претърпи и не съвсем убедителни интерпретации, каквато ни поднесе преди две години Виктор Божинов с „Недадените“.

„Пътят към Коста дел Маресме“ е друга работа.
Фино и деликатно изпипан, поднесен с много вкус и вяра в качествата му, той е интересен като история - любовен триъгълник в преломно време– сценаристи Иван Ничев и Татяна Гранитова – Ничева, Юрий Дачев и Жан – Пиер Магро, а след това впечатлява с овладяната си режисура, филигранната операторска работа на Ади Райс и прекрасната музика на Стефан Димитров – лаконична, ненатрапчива, но много функционална.

Личи си, че Ничев е ползвал преживени, автентични истории, обработени в художествен аспект.

Така той подходи и в „След края на света“ ( 1998) и „Пътуване към Йерусалим“ (2003) и вероятно някои сюжетни повторения – свързани с младежките преживелици, етническо – религиозните страсти и обременените лични отношения, е възможно и да подразнят познавачите на българското кино, но аз не смятам този постановъчен ход като белег за креативна импотентност.

Той по-скоро е завършек на една своеобразна трилогия за тревожните и разделни 4 0 години на миналия век.

„Пътят към Коста дел Маресме“ – тоест към надеждата, е най – стойностното, което родното ни изпосталяло кино може да извади на мегдана днес – за родна и чуждестранна аудитория.

Той не е шедьовър, не е „Списъкът на Шиндлер“(1993), дори не достига нивото на „Звезди“ (1958) на Конрад Волф и Анжел Вагенщайн, но в момента у нас няма нещо съизмеримо с него , което е по – качествено.

Аз лично го гледах с удоволствие и не крия, че има в него най – малко три сцени , които са изключителни като въздействие – чупенето на радиоапаратите в еврейския квартал, интимната близост между Соломон и Рашел в Кавала и особено вълнуващият финал, когато двамата приятели – Жожо и Соломон, влюбени в еврейската красавица Шели, сядат сломени на гаровия перон, разбирайки че са я загубили завинаги, които наистина стимулират сълзи в очите ни.

А иначе историята е по ничевски деликатна, мека, трагикомична, изпълнена с носталгия и сочен ретроаромат.

И същевременно обективна, сурова и не криеща срамните петна от миналото ни, когато вманиачени националисти са се престаравали да гонят еврейските ни съграждани, бленувайки и мечтаейки за велика България и чиста нация…

Смятам, че Иван Ничев е успял да постигне баланс в дозирането на емоциите и интерпретацията на историческите факти, за да поднесе история,забавна, увлекателна , възвисяваща ни , но и критикуваща изконни родни комплекси.

При гледането на „Пътят към Коста дел Маресме“ чувствам внимателното и премерено експониране на разказ, темпо и проблематика.

Похвално е да се мисли за чуждестранната аудитория, но без да изпадам в дребнавост, ще посоча, че ме подразниха някои допуснати слабости, които при по – голяма съобразителност, е можело и да се избегнат.

Първият дразнещ гаф – не може в разглеждания времеви интервал – героите да ходят до Кавала и да се връщат, да участват в сватбата на дъщерята на Моис , да ги застигне депортацията и това всичкото да се случи през лятото на 1943 г.

Знае се, че 11 343 евреи от Беломорска Тракия заминават за Треблинка на 4 март 1943 г.

Просто е трябвало да се направи справка и да се процедира малко по – прецизно и мобилно, като примерно се посочи , че действието се развива през 1942 – 43 г.

Първите англо-американски бомбардировки са коректно пресъздадени , но те са осъществени на 14 ноември 1943 г. със 100 бомбардировача и 60 изстребителя с главна цел Централна гара и не съм съгласен категорично, че през 1943 г. и то в лятно кино ще се дава филмът „Мата Хари“ на Джордж Фицморис с Грета Гарбо.

Първо, защото филмът е много стар, дори и за тогавашните времена – той излиза на екран през 1931 г. и второ , тъй като Холивуд се изтегля от България през лятото, но на 1942 г., веднага след като САЩ ни обявяват война на 11 юни 1942 г.
Тези дребни пропуски не помрачават общият положителен краен резултат.

А той е направо възхитителен при работата на Иван Ничев с актьорите – както при младите – Стефан Попов – Жожо , Кристиан Макаров – Соломон и особено органичната Анжела Недялкова като Рашел, така и при утвърдените – Васил Михайлов – кръчмарят Рангел, Георги Мамалев – неговият помощник, Алекс Ански – Алберт, великата Татяна Лолова – неузнаваема като Фортуне, Стоян Алексиев и Рени Врангова – Аврам и неговата съпруга и стигнем до големите открития като Мони Машонов в ролята на Моис и Сава Драгунчев - Данекер и преоткрития – Димитър Рачков като полицейският шофьор Иван Георгиев , Любомир Ковачев като Александър Белев и Ернестина Шинова – Кара,дъщерята на Алберт, които нагледно и убедително доказват, че щедрият им талант не е съвсем похабен от глупави и непълноценни тв изяви (който помни Рачков само от „Господари на ефира“, Ковачев от идиотската реклама за цифровизацията, а Шинова като гостуваща „знаменитост“ в „Столичани в повече“ и „Комиците“, ще остане учуден от великолепните им силни изяви в „Пътят…“)
Изработен с вкус, обич и много топлота „Пътят към Коста дел Маресме“ е ярък пример за поддържаната творческа активност и впечатляващия талант на Иван Ничев, който в края на своя кинематографичен път създава своя най – зрял, съкровен и убедителен в художествено отношение филм.

Някога, през 1977 г., Гидеон Бахман пророкува, че „малките ви , тихи филми, ще отидат в чужбина и ще представят България“.

„Пътят…“ е точно такъв малък голям филм, направен с любов и вдъхновение.
И ако Спилбърг успее да го гледа, смятам, че ще остане удовлетворен и ще поздрави българския си колега.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

„Пътят към Коста дел Маресме“, 2014, реж.Иван Ничев, 106 минути, продукция на „Синисима“ и „Синепаз“ ЕООД, с подкрепата на НФЦ и БНТ

---------------------------------------------------------------------------------------

© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2015