Мария Антонова е написала малка, но ценна книга, с която слага край на споровете коя е първата ни новобългарска поетеса.
Оказва се, че това е родопската учителка Рада Казалийска, подписвана и като Рада Казалиева, въпреки че е държала на фамилията си Казалийска – 8 юли 1821 – 14 декември 1907 г.
При проучен оскъден документален материал – автобиография на самата Казалийска, архиви в Пловдив и Смолян, трудове на Христо Недялков и Иван Снегаров, Мария Антонова създава проникновен портрет на една необикновена жена, типична представителка на българското Възраждане.
Рада Казалийска учи четири години в Карлово при Райно Попович и две години в Калофер при Ботьо Петков, не става, а е можело да бъде такава , монахиня, завръща се в родното село Райково и създава първото новобългарско основно училище.
Тя учителства не само в Райково, но и в Устово и Пашмакли, за бунтовническа дейност пребивава в Одринския затвор , преживява и Илинденско – Преображенското въстание и си отива от този свят без да види началото на Балканската война от 5 октомври 1912 г., когато Родопите най – после получават своята жадувана свобода.
Антонова отделя особено внимание на написаните от нея четири стихотворения.
Акцентът е върху първото, което е в акростих „На баща ми“ , 1852, написано една година преди превода от сръбски език на Станка Николица Спасо – Еленина „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца“, 1853 и шест години преди публикуването в сп.“Български книжици“ на „Бог“ и „Басня“ на Елена Мутева, за чието издаване се грижи нейния брат и редактор на списанието в Цариград Димитър Мугев.
Мария Антонова си поставя за цел и доказва, че Казалийска е първата ни новобългарска поетеса на базата на изворов материал, от който става ясно кога са написани четирите нейни стихотворения,носещи белезите и слабостите на първите новобългарски опити в изящната ни словесност, при което искрената непосредственост на чувствата се преплита с тезисна предпостовеност при отстояване на идеи и възгледи, но не и от кога са известни или кога са публикувани в периодиката.
По тая логика „На баща ми“ е публикувано през 1963 г. и е с доста по – скромни амбиции и качества от „Бог“ на Елена Мутева, докато последното по дата „Одрински затвор“ от 1901 г. , отпечатано през 2004 г., е най – завършено в художествено отношение и с неподправен патриотичен патос.
Антонова разбира, че навлиза в доста взривоопасни дебри, свързани не само с последователност на излизане, публикуване, актуалност, известност и художествени достойнства на разглежданите творби, но и с преборване с утвърдени стереотипи на мислене и оценка на възрожденската литература.
Затова избира единствено възможния и коректен изход – посочва кой ПИШЕ първото новобългарско стихотворение в родната литература и това за нея е достатъчно да нарече Рада Казалийска – „първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса“, оставяйки на тесните специалисти полемиките и уточненията доколко подобни твърдения са точни и достоверни.
„Рада Казалийска“ е написана на свеж , ясен и разбираем език, увлекателно и интересно, изпълнявайки основната цел на нейната създателка – да разкрие облика и значението на една незаслужено забравена радегелка на българската просвета и култура, с чието дело България с право трябва да се гордее.
---------------------------------------------------------------------
Мария Антонова, „Рада Казалийска – първата новобългарска учителка в Родопите и първата новобългарска поетеса“, С., 2008, изд.“ЗЕА – Принт“, Смолян, ред.Маринели Димитрова
----------------------------------------------------------------------
© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2024