Преимуществено, след прочита на новата книга на Мария Антонова „Гласове на сърцето“, 2024, ще посоча възхищението си от изящната и стилна изработка на тома, дело на издателство „Кибеа“, на редакторката Мариана Бохотска и на графичния дизайнер Красимира Деспотова. Отдавна не бях държал в ръце така грижливо поднесен продукт на изящната словесност, при това на съвсем поносима цена, което ме навежда на мисълта, че при добро желание могат да се печатат качествено и на висота и български книги, които да задоволяват както духовните, така и естетическите потребности на читателя.

„Гласове на сърцето“ е прецизно селектирано издание, което събира в себе си най-доброто и ценното, което авторката е сътворила за малко повече от 30 години – от 1992 до 2024 г.

Това е същевременно и събрано от подбраното, което говори за критерий, вкус и мярка, които не трябва да напускат всеки пишещ и уважаващ себе си творец.

Познавам част от творчеството на Антонова, но не знаех, че освен в сферата на есеистиката, публицистиката, критиката, пътеписа, краеведските проучвания, се изявява и като автор на фрагменти и разкази, при това написани на добро ниво, издаващи хигиена на духа. До голяма степен предложения на читателя авторски материал е свързан най-вече със съкровените търсения на Антонова, които винаги минават през нейното сърце, които са искрено и непосредствено поднесени, свързващи личните амбиции и преживявания с обществено – значими проблеми и тенденции.

Когато се занимава с критично осмисляне на поезията, Антонова открива и защитава тезата си, че първата българска поетеса, публикувала на новобългарски език през 1852 г. е Рада Казалийска, като търси пример за подражание в литературата и най-вече безспорен нравствен ориентир за нея е Блага Димитрова, с която я свързва съдбоносно трийсетгодишно приятелство, а щом трябва да открие символ на благородно и безкористно служене на обществото, дори когато си съвсем близо до властта, Антонова се опира на наследството и примера на Екатерина Каравелова.

Аз също писах очерк за знаменитата ни общественичка през 2010 г. и едва сега осъзнавам, че великолепният сборник със спомени от 2003 г., който ползвах като ориентир, е съставен от Мария Антонова.

Антонова е по принцип любознателен и активен автор. Тя иска безхитростно и открито да сподели своите пристрастия, търсейки съпричастност в подготвения и образован читател. Само при такъв контакт е възможно взаимното удовлетворение и оценяване на нейните усилия – в пътеписа, където се оказва един верен последовател на поклонническите пътувания из част от епархиите в страната – от Софийска и Великотърновска до Пловдивска и Старозагорска, но и в такива познати дестинации като Чехия и Румъния, напомняйки традициите на Алеко…

В есеистиката си акцентува на писателския труд и любовта си към книгите, докато в публицистиката, отново темпераментно и със страст, защитава качествата и значимостта на преследвани автори като Климентина Иванова, на авторитети като Петър Динеков, Гена Димитрова и силистренския митрополит Иларион…

Антонова е интересен събеседник и това го доказва в своите интервюта – „Няма случайни неща“, а и в такава сложна, трудна за реализация жанрова форма като миниатюрите от цикъла „Грахови зърна“.

Моята приятна изненада е запознанството ми с разказвача Мария Антонова. Още преди осем години, когато рецензирах „Дневник за едно приятелство“, усетих, че тя притежава прозаичен талант, че умее да създава атмосфера, да извайва образи, да гради диалог, да поддържа интерес към наратива, да създава дори спотаено, скрито, напрежение. Сега установявам, че Антонова е писала силни и значими разкази, че е завършен прозаик. Тогава, когато е провокирана от житейската ситуация, която научава и осмисля, щом е амбицирана да държи разказа, интригата, образната система и внушенията под контрол – нещата се получават, появяват се ярки творби като „Скритият грях“, „Малката кралица“, „Зестрата на Дима“, „Дългът на баба Райна“. В други случаи – вероятно заради същността и спецификата на ползвания материал, авторката се ограничава до зарисовката – „Магарето“, или до обичайна автобиографична преживелица – „На зъболекаря с любов“.

Четенето на книгата на Мария Антонова е приятно и примамливо занимание, то е общуване със задушевен и искрен творец, споделящ своите пристрастия и вдъхновения, който знае и може да каже много на любознателния читател.

Прецизният подбор на материала ще даде възможност на нейните почитатели, а и на тези, които тепърва я откриват, да получат наслада и удоволствие, материал за размисъл и вдъхновение, така необходими ни днес в това тежко и бездуховно време.

--------------------------------------------------------------

Мария Антонова, „Гласове на сърцето“, С., изд.“Кибеа“, 2024, ред. Мариана Бохотска, 319 стр.

--------------------------------------------------------------