За творчеството на Миролюб Влахов

В края на януари 2013 г. в сайта www.razkazvachite.com, който Миролюб Влахов бе разработил и администрира с помощта на приятели, пусна своята „Притча от прахта“. Ето част от нея:

Миналата година седяхме на терасата у дома с Владимир Шумелов и умувахме върху съдържанието на първата ми книга с разкази. (В скоби – това беше след като вече Миролюб бе издал „Време за отсяване“.) Положението изглеждаше сериозно, поне за мен, а по всичко изглежда и за него. Бях нещо като новобранец след почти двадесет години извън бранша и разчитах само на остатъци от някогашни представи и умения, на естетика, която напоследък бе просъществувала извън актуалните тенденции. Докато подбирах разказите (първоначално и след това), докато редактирах и качвах на файлове, докато се метлявех из правописните дебри, ми се налагаше да разчитам повече на дисциплина и принципи, които винаги съм считал за важни в редакторския, авторския и оформителския труд, макар и те да бяха подложени на риска на отминалото време.[…]

Но ето че тогава, в не особено топлия пролетен ден, на терасата, не можехме да се спрем на окончателния вариант на книгата. Разкази, поне като брой, имаше достатъчно, но ние буксувахме на това кои точно да отпаднат, да има ли цикли и колко, каква да е подредбата? Колебаехме се и за заглавието. Не ни помогна особено и великолепната скара на Данчо Въздесъщия, който се въртеше около нас, нито меката домашна ракия. Тогава се сетих за няколко разказа от съвсем друга тоналност. Изрових ги от прашясалите папки. Сред тях бе и „Притча за моето пристигане“ Въпреки твърде очевидното послание, ни хареса. Владо го прибра в чантето си. След седмица ми го прати на файл – бе го преписал, редактирал и коригирал заглавието на „Притча за моето завръщане“.

Трябва да споделя, че не виждах „Притчата…“ като интро. По-скоро бих я сложил като последен разказ. Но за какво са редакторите тогава? Моят реши, че трябва именно това да е пилотния текст. А на редактор като Владимир Шумелов може да се има доверие. Затова сега, следвайки неговото усещане, реших да представя „Притча за моето завръщане“ като първи разказ и в сайта си.

Не знам какво ще излезе от това „завръщане“, но защо да не опитам да го направя? Несъмнено то засяга повече мен, семейството и приятелите ми, отколкото останалата публика, доколкото я има разбира се. Но след излизането на книжката все по-често си казвам , че просто трябва да се продължава – към следващата история, към следващия човек, към следващата мечта.

Миролюб Влахов е роден белетрист и това той доказа с трите си сборника с разкази, които издаде един след друг в течение на 3 години след 2012 г. Преди това обаче се появи сборникът „Време за отсяване“. Това не е мемоар в традиционния смисъл, това е жанров микс от фрагменти, етюди, размисли, опити за съживяване и осмисляне на миналото чрез написаното в началото на осемдесетте. Дошло е „време за отсяване“. Лошото е, че авторът не е Георги Данаилов, Вера Мутафчиева, Константин Павлов, известен политик или филмов режисьор, но доброто и любопитното е, че именно чрез този „пътепис“ във времето неизвестният автор споделя своите „частни“ истини за изкуството, любовта и живота изобщо пред онези години, и го прави искрено и чувствено. Това са непретенциозните „спомени“ на един млад човек от дълбоката провинция, писани в две тетрадки в годините, когато Брежнев бе още жив.

Днес, когато същият човек издава в книги и своята белетристика, му вярвам. Завиждам на оптимизма му. На работоспособността му и вярата, че от всяка история става добър разказ.

А „Време за отсяване“ е добра прелюдия към истинския писателски занаят. Лаборатория на писателя.

„Непозната с розов билет“ (2012) е едно книжно тяло на късен дебютант – още повече българин и от „дълбоката провинция“ – селото, оня трагично-оптимистичен български топос, към което по един особен начин ни завръщат, да речем, „Късни стихотворения“ на Марин Георгиев (но в друг жанр и тоналност) през 2011 г.

Едно необходимо интро: в началото на 90-те ми се обади мой приятел състудент от едно време да поговорим (да кажем веднага – Миролюб, виновникът за този текст). Поговорихме. После година-две издавахме седмичен вестник под заглавието „Впрочем…“, той беше редактор-стопанинът, аз освен че пишех общоинформационни текстове, се занимавах и с месечната притурка за култура „Графити“. След това всичко завърши, естествено, безславно. Въпреки това бяха славни времена. Пишехме като откачени. Година след това – вече работех в едно издателство – пуснах първата си книга с разкази, която спечели Голямата награда за дебютна прозаическа книга „Южна пролет“ в Хасково. После дойде средата на 90-те, края на века и куп простотии. Някой оживяха, други – не. Вместо да живеем, оживявахме. Животът обаче се оказа по-силен от смъртта. Като оставим настрани екзистенциално-битовия аспект в тая жалка житейска авантюра, всеки продължи по различен начин връзките си с литературата.

Тук е мястото да кажем, че М. Влахов, както и много от моите приятели-връстници от 80-те години, свързани по някакъв начин с университета, още тогава пишеха много по-активно от мен, бяха „готови“ писатели. Публикуваха. Членуваха в кръжоци, по-късно в съюзи и сдружения. Парадоксалното в случая с Влахов бе това, че именно стимулът на литературния кръжок „Ем. Станев“ (тогава с ръководител Анчо Калоянов), дружбата му с такива, по-късно известни имена от българския литературен пейзаж, като Емил Андреев, Сава Василев, Николай Милчев, Валентина Радушева, Иван Станков, Юрий Лучев, Любомир Йорданов, Йордан Денчев и др., се оказаха спирачка за развитието на неговия разказвачески талант. А тази спирачка е и една от причините за неговия късен дебют. Причините сигурно са от психологическо естество – липса на изявени интелектуалци в рода, на хора, пряко свързани с писателството, оттам и комплексите, „уродливата скромност“, ниското самочувствие (в кръжока от края на 70-те и началото на 80-те фаворити са не толкова и само природните таланти, а по-скоро тези с „биография“, ако разбирате какво искам да кажа); но те са и пряко материални – може би (и особено) както е и днес (за да пишеш, трябва да имаш здраво подкован материален „гръб“). „Отразили са се последствията от духовната самота, от липсата на самоувереност и амбиция“ – както четем във книгата му с размисли „Време за отсяване“. През всичките години М. Влахов пише малко, но трупа „архив“; повече чете, на пръв поглед безразборно; трупа опит, но и печал. В този смисъл той никога не е излизал напълно от литературния коловоз. (Да припомним, че преди литературния кръжок асистентът по българска литература Димитър Великов му дава окуражителни знаци в посока писане на къса проза.) Именно изработените високи професионални критерии за писателския труд, със здрави академични основи, го възпират да излезе публично на литературното поле. Да припомним все пак небеизвестния факт, че литературният кръжок не учи на писане, в по-добрия случай изгражда общност, формира интереси и вкусове. Към това трябва да прибавим и здравата връзка на М. Влахов със земята – буквално, натрупаният жизнен опит във всякакви сфери, скепсисът, че всичко вече е казано, а публикуваното ще бъде вид харакири. И други подобни, на много от които аз от години не вярвам, макар че сам съм го изпитал на гърба си (в един свой фрагмент Е. Сугарев пише: „Работа по осем часа на ден – все една и съща монотонна, плюс грижи за семейството и ежедневния бит – ето какво е достатъчно, за да те превърне само за няколко години в масов човек.“). Не знам какво ни е струвало, но мисля, че и двамата все успяваме да се измъкнем от хватката „масов човек“.

Структурата на тази първа книга с разкази е следната: интрото „Притча за моето завръщане“ плюс 12 парчета първокачествена проза, някои от които писани преди повече от 30 години, а други – днес (най-ранно е интрото – от времето на студентските години). Настоявам върху това, защото тя издава актуалността на една белетристика, която не е изгубила своята свежест през годините; и второ – половината от разказите останаха за втора книга, готова е трета... А това издава амбиция и сигурност. Половината от писателската работа е налице. Всъщност Миролюб Влахов никога не е мислил, че преоткрива света; винаги се е смятал за занаятчия – и в журналистиката, и в белетристиката. И според мен – много добър занаятчия. В писането си залага на традицията „Елин Пелин“, пред тази на „Йордан Йовков“. А това говори много за неговата творческа доктрина, ако не всичко, дори и когато критикът не е съгласен с нея. Според Влахов прозата (му) трябва да следва триединството „бистрота, пластичност и естественост“, колкото и оспоримо да е то. Когато го четеш, виждаш влияния – вътрешни и външни – от прозата на Васил Попов, някои неща от Й. Радичков, Д. Цончев (но и от такъв „странен“ писател като Матвей Вълев), от чужденци – тези, които нашето поколение наричаше „учители“ (но и от такива странични на модата писатели като аржентинеца Аролдо Конти). Общото между тяхното писане и прозата на М. Влахов (впрочем неговото село Мерданя е комшийско с това на Васил Попов – Миндя) е следната: традиционен реалистичен наратив, който изключва самоцелните експерименти, на самотни даровити писатели, вечни скиталци в географския и духовен всемир, надарени с особена острота на погледа и мислеща съзерцателност, изпълнени с много простота и искреност. Като оставим настрани трафаретите, нека не забравяме, че в немалка част от текстовете точното описание на хора, природа и места визира „дълбоката провинция“ – някои разкази са „селски“, други са свързани с малки градчета около областния център В. Търново. Разбира се дистинкцията селска – градска проза тук не е от особено значение за качествата на текстовете. Лично аз бих настоявал за други качествени критерии. (В скоби: през 1933 г. Джойс пита Хемингуей дали неговите собствени книги „не са твърде провинциални. Каза, че това е нещото, което го притеснява понякога. Мисис Джойс каза: „И Джим би могъл да направи нещичко по отношение на този лов на лъвове“.) Всички, разбира се, искаме да сме физически силни, смели, безкомпромисни, да бъдем пътешественици с бурни преживявания, но не можем. Оставаме в своите малки светове и интерпретираме простите житейски факти художествено, с повече или по-малко въображение. Ето това в тази книга е постигнато убедително.

Третата книга „Някой зад прозореца“ излиза през 2013 г. и тя доказва неговата дълго премисляна писателска и редакторска стратегия. Редактор на първият му сборник с разкази бях аз, на вторият – проф. Сава Василев. В своя прецизен предговор „Отвъд огледалния свят на прозореца“ той подлага на анализ и стратегията му на писател, но и разнищва неговите герои, сюжети, хранителната среда, в които са раждани. Внушението, че голяма част от тези разкази са писани от „натура“, разбира се кореспондира с „убеждението, че писателят добре познава онова, за което разказва. В полза на същото усещане работят и случаите, при които сюжетът е окупирал географска територия в „реални граници” (обичайно територии от В. Търново, Г. Оряховица и околните селища)“.

В разказите му неговите герои са от контингента на т.нар. малки (обикновени) хора, а гледната точка на наратора е еднолична или третолична, но почти винаги отстранена, сякаш основната му функция е преди всичко да фиксира/ретранслира събитието, характера, атмосферата. Както пише Сава Василев: „Авторът иска да ни внуши, че никой от героите не му е пряко подвластен…“, „… имаме усещането, че [разказите] са писани от натура“.

В повечето случаи сюжетите не залагат на необичайното, фантазното, те разработват обикновени, битови ситуации, свързани с любовта и измяната, приятелството, спомените и мечтите, проблемите на деня, с полукриминален оттенък на места. Зад всичко това, зад привидната безсъбитийност обаче понякога се крие един модерен наратив, който разчита на детайла и психологията, на диалога с читателя. По-често обаче авторът търси вица, случката, необикновения край. Мисля, и в двата случая разказите са се получили.

15 по-дълги или по-къси разкази, в което всеки може да хареса нещо, да намери себе си в тях: в „Гласът на Мария“, „Наемателят“, „Смях“ и някои други – една, да я наречем условно полукриминална интрига с нужната доза психологизъм; от друго естество са „Сълза на жена“, Темел“, „Ван от стая осем“, „Момичето от джипа“. Все пак „Еленко тръгна след мечта“ е моят фаворит. Особено със своя черен финал. Но не само.

„Вечеря за пекинез“ се появи през 2014 г. Ето какво казва критикът Борислав Гърдев за сборника след констатацията, че с тази нова книга авторът вече е преодолял комплексите на късния дебют: „Текстовете му се възприемат без напрегнати усилия, диалогът е функционален, а неочакваният край изпълва повествованието с трагикомичен оттенък и мъдрост, необходими и за осмислянето му, и за напомняне уроците на Роалд Дал“. Въпреки това в критическия текст на Гърдев личи повече пожелателност авторът да „преодолее рамките на провинциалната си самодостатъчност, за да придобие минимум национална известност“. Дори да е прав, мисля, че това вече не работи при Влахов.

„Вечерята…“ е наистина най-професионалното от Влахов до този момент. Впечатляващи в това отношение са и редакторските уводни думи на проф. Радослав Радев, който отчита постиженията на автора в областта на съвременния български разказ, като отчита неговите „проникновени описания и психологизъм при изграждане на образа“, „начина, по който се ползва анекдотичното“, „преживяването на сексуалното чрез цивилизационни и природни кодове“. И, разбира се, това не е всичко, което критикът казва за този „топъл“ разказвач. Към заглавието на финалния разказ „Жена с виолетов шал“, което Р. Радев харесва по много причини, бих добавил и останалите девет, които аз обичам също по някакви причини.

Ще завърша с думите на Христина Панджаридис по повод разказите: „Миролюб Влахов, макар и отскоро на публичния небосклон на публикуващите разкази, идва с първите си книги и с желанието си да е просто един разказвач на истории. […] Сигурна съм, че тези истории заслужават да бъдат чути.“

------------------------------------------------------------------------------------------------

Миролюб Влахов. Време за отсяване. Велико Търново: Абагар, ДизАрт, 2012, 2013; Непозната с розов билет. Велико Търново: Абагар, ДизАрт, 2012; Някой зад прозореца. Велико Търново: Абагар, ДизАрт, 2013; Вечеря за пекинез. Велико Търново: Абагар, ДизАрт, 2014.

------------------------------------------------------------------------------------------------

© Владимир Шумелов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016