Думи за последните книги на Владимир Шумелов

Налага се да започна тия бележки с едно признание. Мислех, че няма да е толко-ва трудно да ги подготвя, въпреки скромния ми, да не кажа никакъв, опит в писането на подобни текстове. С Шумелов се познавахме от студентските години, в началото на деветдесетте случаят ни събра и работихме заедно, правейки седмичника „Впрочем…“ и приложението „Графити“ към него, на което той бе редактор. Близък приятел е, ма-кар тук да не влагам непременно и припокриване на литературно-естетическото ни кредо. Когато преди няма и четири години се върнах към писането и редактирането, Владо бе сред неколцината, които безрезервно ме подкрепиха и до днес не спира да го прави. Та затова се заблуждавах, че няма да е чак толкова трудно да напиша по нещо за последните му книги. Но ето че изведнъж се оказах в небрано лозе. Как да изкажа за петнадесет-двадесет минути онова, което мисля и знам за него, за писането му, за пос-ледните му книги – какво те са отворили в мен, какви мисли са предизвикали, какво съм очаквал и какво съм намерил в тях. На корицата на една друга негова книга („Ли-сица в кокошарника“ – критически етюди върху книги и литературни градове, издаде-на от „Фабер“ преди три години) Николай Фенерски го определя като „човекът с мотиката в литературното ни лозе“. И добавя: „Не мога да си представя докъде ще я дока-раме ние пишещите, ако някой не превива гръб между редовете…“ Не само Фенерски, и аз не мога. Още повече, че мнозина от нас, навъртайки се около това литературно лозе, го и тъпчат, кършат плодните му ластари, нерядко ни лишават от достатъчно бо-гата и пивка реколта. Но въпреки това, Владимир Шумелов продължава да се труди между и над редовете. А е известно, дори и на неопитвалите, че трудът с мотиката е сред най-тежките, ще добавя – както често се оказва – и сред най-неблагодарните. Мно-зина от нас в даден момент се оказват ни повече, ни по-малко само крачещи косета-босета, цвъркащи предвкусвайки опиянението и бързащи, обикновено крадешком, да клъвнат от сладостта на литературния плод. Други влизат и в ролята на лисицата, коя-то лукаво и невидимо дебне около редовете, ако перифразирам едно стихотворение на друг един приятел, за съжаление вече отдавна оставил ни сами в този свят – Йордан Денчев, „Листопаден ден“: „Блестят криле на птици, бърза листопаден ден, гледат ло-зето лисици от басните на Лафонтен“.

Само че Владимир Шумелов е не само състудент и колега, не само редактор и приятел (а неговият литературно-редакторски опит е вече огромен: след „Графити“, той работи и редактира алманаха „Света гора“, „Литературен бюлетин“, „Артфорум“, други издания, множество книги, антологии, стихосбирки, не е възможно да спомена всички тук, а и не е необходимо). Той е преди всичко писател.

А „... единствената възможна ангажираност на писателя е литературата“ – казва Ален Роб-Грийе. Това е и слоган към рубриката „Прочетено вчера, прочетено днес“, която Владимир Шумелов водеше и води в сайта „Грозните пеликани“, но Роб-Грийе, заедно с куп неороманисти от средата на миналия век, е един от предпочитаните, ма-кар и не на първо място може би, творци от автора на „Pink Floyd. Елипси“, които той обследва и интерпретира... Или пък Ролан Барт и кръгът около сп. „Tel Quel“ на Филип Солерс. Изреждането на всички би било безсмислено и ненужно, а и невъзможно. „Функцията на пишещия е при всеки повод да казва незабавно какво мисли“, форму-лира едва ли не като литературен закон Ролан Барт в есето си „Писатели и пишещи“. Със сигурност може да се поспори, поне в точката за незабавността. Въпреки че малко преди това Барт е припомнил: „Мисълта не струва нищо, не се продава, тя се раздава великодушно...“

Именно с великодушие, но и със страст на откривател и самоотвержена наивна доверчивост да сподели почувстваното и прочетеното/наученото у великите (и не тол-кова, но все пак значимите) писатели, са белязани мислите, фрагментите и тезите на Владимир Шумелов от книгата му „Pink Floyd“, излязла през октомври, 2013-та, в изд. „Фабер“ под редакцията на Владимир Сабоурин (един от най-добрите изследователи на модерността у нас). Шумелов е от хората, които има какво да кажат, но освен това имат и търпението да го направят (почувстват, изследват, фокусират).

И може би първото, което следва да се изтъкне, връщайки се към мисълта на Роб-Грийе от началото, е, че „Pink Floyd“ е литературна книга. Вероятно заглавието донякъде подвежда, поради пряката алюзия с името на рок-мастодонта в музиката на 60-70-80-те години на миналия век (а и до днес). Но познавачите на литературното ам-плоа на Владо бързо биха се ориентирали, дори без да прочетат първо „Интро“-то му, че всъщност става дума основно за литературни текстове. И че заимстването на името на фундаменталната и концептуална за епохата си група има по-скоро друга функция. Фрагментите от текстове на песни на квартета се явяват носещата конструкция на кни-гата. При това те вече не са просто само символични елементи. В един не толкова абс-трактен и съвсем не страничен аспект те са опорните точки на литературно-мисловната парадигма, която гради пред нас авторът. Сам той определя „Pink Floyd“ като книга „от колажен тип – фрагментарна, с въвеждащ и заключителен текст, плюс текстове-приписки с авторефлексивен характер“; част от текстовете са металитературни фраг-менти и това отразява тяхната тоналност, критико-есеистичната им насоченост, но и формата им – етюди, откъси, повече или по-малко обособени и завършени (или недо-вършени, но обособени) части, които дори и без компромис (поне за повечето от тях) биха могли да се определят и като критически есета, макар той да предпочита жанро-вата характеристика „елипси“, използвана и като подзаглавие на книгата. Останалите текстове са предимно литературни – начални или финални изречения, или абзаци от разкази, отделни вътрешни сегменти от публикувани вече (или още не) творби, които звучат самостоятелно, макар и донякъде изолирано на моменти, но и носещи достатъч-на образност, чувствителност и мисловност, така че да не бъдат възприемани механич-но отделно от останалото или контекста. Има и такива, които са почти като къси разка-зи или напомнят изрязани самостоятелни сцени от нещо по-голямо, които поради на-чина, по който са представени, ни звучат достатъчно завършени и независими. Сгло-бена по този начин, книгата оформя пъзел на една духовна интимна вселена като част от автопортрета на времето – авторефлективност, пълзяща между минало, настояще и бъдеще; в същото време тя е и литературен дневник, но и албум с любими снимки-текстове (спомени).

Шумелов нито е търсил представителност, нито си е правил илюзията, че е пос-тижимо, поне не в тоя обем и при този подход. Не е такава и целта му. Въпреки това усещането за обозримост на епохата остава, то не се натрапва, не излъчва претенциоз-ност, а достъпност, достатъчност и доверие. Бързо откриваме мелодията на елегантно и откровено поднесени (раз)мисли. И на много въпроси, тъги, болки, съмнения, надеж-ди. За надеждите всъщност не съм сигурен, може би защото при Владимир Шумелов това би ми звучало твърде сантиментално, изкуствено оптимистично и съмнително правилно завършващо внушенията му за епохата. Той не би си позволил подобно ли-цемерие. Което не значи, че е задраскал надеждата, просто не флиртува с нея. По същия начин не изтласква на преден план концептуалното. Но присъства, пронизва текстове-те, само че с овладяната непретенциозност на автора, следващ тезите си, а не тяхната ефектност.

Елипсите на Шумелов ни носят познанията, усещането, изживяното (и тъ-гата) от него за тази епоха и за нейната литературна изразеност. Добавят оригинални и нему характерни щрихи към илюстрацията на отминалото време, което е компресира-но, преосмислено и експонирано наново чрез неговата лична висока естетичeска летва.

Разбира се, жанровото уточнение „елипси“ не е случайно. Той е наясно, че нес-поменатото (значещата липса, „нулевата морфема“) също има функции, че тези функ-ции никак не са маловажни, че те са невидимите спори на ядрото, и че без тях цялото няма да го има – или поне не във вида, който той обследва. И става така, че при него елипсите не са просто липси, а крепежни елементи на градежа. Без тях много, ако не всички, от обясненията и концепциите за творците, за които говори, биха рухнали.
Очевиден е стремежът на Шумелов към искането и постигането на безкомпро-мисно писане. Търсенето на баланс в голяма част от текстовете му не е стремеж да се примирят противоречията, неизяснените и непонятни сегменти, да се избегнат нови въпроси и досадни или неискани отговори. Но не и заради избягването на самоуни-щожението. В тия търсения той не се страхува до достигне до ръба на санитарния ми-нимум (на въпроси, констатации, оценки), от който нататък саморазрушението не само изглежда вероятно, но и е повече факт. А понякога наистина прекрачва и този санита-рен минимум, не нехаейки, а давайки си сметка за последствията, които е готов да посрещне. И да добави тези последствия към тъгата си (книгата е посветена на отишли си от тоя свят хора – близки по един или друг начин на автора, затова отделните текс-тове са писани с тъга): „Наистина не съм разочарован. Но съм малко уморен, тъжен и угнетен. И изолиран. Трудно е да живееш сред нищета. Всичко е грозно и посредстве-но и нищо не вдъхва бодрост. И особено трудно е да пишеш сред този нездравословен климат, когато си обезверен“, перифразира Шумелов. И... продължава да пише.
„Pink Floyd“ е книга за ценителите на високата литература и литературната ен-циклопедичност, съблазнителен, но и убедителен литературно-културологичен пъзел на няколкото предходни десетилетия от току-що отминалата зад ъгъла епоха.

Имах възможността да се запозная с текстовете на излязлата в началото на миналото лято нова книга на Владимир Шумелов „Каквото дойде“ (2014) още преди влизането й за печат и тогава наистина останах с впечатлението за известна недоизгра-деност на конструкцията, искаше ми се формата й да е по-завършена/допълнена, а не така отворена. Докато не осъзнах, че тази отвореност, това усещане за незае-тост/недовършеност на част от пространството на повествованието, не е същинска празнота. По един брилянтен начин, въпреки че не мога да съм сигурен доколко тък-мо като такъв и самоцелно е търсен от автора, тя наистина се оказва именно незаетост, явява се един вид „липса“ в смисъла на художествената елипса, много важен и въз-действащ елемент, образ дори бих казал, който доизгражда и прави завършено внуше-нието за липсата на любов, на разбиране, на провалени или неустояли докрай търсения на героите от епистолите.
Откритието веднага напасна „Каквото дойде“ в парадигмата на търсенията на Шумелов – естетически, философски, лично-екзистенциални, а защо не (или именно) и житейско-битови. Заглавието ме отведе към предишните му сборници с разкази (при цялата условност на жанровото им определение, когато става дума за неговите белет-ристични творби и тяхната уникалност) „Двойно“ (1994), „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003) и особено „И така нататък“ (2007)… В този смисъл книгата се явява поредна брънка (а, надявам се, не и последна) от веригата (концепцията) на неговия размисъл за света и на липсата на удовлетвореност от отговорите, които намираме и чиято оконча-телна сигурност винаги ни се изплъзва. Както между впрочем комай никога не остава-ме удовлетворени и от разбирането си за собствената ни любов и за обичта, които дру-гите си мислят, че ни дават. Изправяме се пред непреборимостта/силата на липси-те/елипсите не само като художествен похват, а и като материал, с който се опитваме да градим живота си и осъзнаването на обречеността (или поне предусещането й) на усилията ни да спасим всичко непостигнато досега чрез любовта. Което пък ни изпра-вя не само пред липсата на неудовлетворителен отговор, но и пред въпроса има ли смисъл да продължаваме наивно и безразсъдно да очакваме онази голяма и неповтори-ма любов, която така бленуваме и която така неистово, но и необяснимо, продължава да ни е съдбовно нужна, въпреки веригата от покруси и изчерпването на перспектива-та на живота ни. Така наглед недовършената структура, усещането за която се допълва и от различността в подхода и тоналността на четирите части (аз бих ги групирал в две двойки, във всяка от които епистолите са съотнесени една спрямо друга, но и се до-пълват – първа с трета, колкото и условно да е това, и втора с четвърта, докато в съ-щото време те като цялостност остават поставени – нарочно или не от автора, и в би-нарна опозиция), се превръща в съкрушително внушение за безпомощност/обреченост на героите в търсенето на любовта.
Сам Владо в едни свои приписки определя „Каквото дойде“ като „книга за лю-бов. Но не само. В частност – за несъвместимата любов между възрастен мъж и млада жена (и обратното: зряла жена – младеж)“. И уточнява, че името на книгата (което е и заглавие на втората епистола) визира една не толкова популярна сред масовата публи-ка лента на Уди Алън „Whatever Works“ от 2009 г., която у нас вървеше под заглавието „Каквото дойде“, и тя разказва за връзката/любовта? между старият и хром атомен физик Борис Елникоф (Лари Дейвид), който се жени за двадесетгодишната блондинка Мелъди (Ивън Рейчъл). На полето на любовта, доколкото е любов – но кой всъщност може да извади универсална формула за нея – се срещат полюсите на фриволното и сериозното, на отминалото и очакваното (като личността история и съдба), на знание-то, което в случая е повече циничност, отколкото мъдрост, и простичкото умение да бъдем чистосърдечни и неограничени от предразсъдъците си или в самите тях. Темата е неизчерпаема не толкова в общата й характеристика, колкото в частната уникалност на всяка една любов, включително и несъвместимата.

Във всяка една от частите на „Каквото дойде“ има несъвместимост, която обик-новено е подвеждащо безобидна и преодолима (особено в „Любовна е-пистола“) но на моменти е и абсурдно нелепа ( като в „Писмо до Джон Ъпдайк“, въпреки че тук става дума повече за един друг тип любов и подхода към нея). Владимир Шумелов не се подвежда от изкушението да впримчи концепцията си за съществуването на индивида само в търсене отговора на въпроси от типа дали бихме могли да генерираме в себе си смелост и пожелаем непозволената или недостижимата любов, способни ли сме да я постигнем, знаем ли как да го направим в безмилостните делнични схватки на прив-личането и отблъскването, и можем ли да превърнем мига на постигането й, ако все пак той ни осени, в състояние на безкрайна удовлетвореност/нирвана? Неговите герои преследват любовта, но дори когато тя се оказва – очаквано или не – сетивно близо, когато вече ги изпълва отзовалата се (евентуално) обич на отсрещния, те остават раз-късвани, обезсърчавани, разколебавани и в крайна сметка непостигащи. Защото съсре-доточаването само в търсенето на любов не е достатъчно. И защото „само неосъщест-вената любов може да бъде романтична“, както казва друг един герой на Уди Алън – Хуан-Антонио (в ролята Хавиер Бардем), цитиращ Мария-Елена (Пенелопе Круз) от филма „Вики, Кристина, Барселона”. Но и защото само романтиката също далеч не е достатъчна, а любовта има безброй лица и безброй характеристики. Важно са съчета-нията, важна е индивидуалността и откриването на уникалната палитра на нашата лична любов/себеизява сред безбрежността на останалите възможности. Именно стре-межът за себеизразяване – на първа линия, доминира под това търсене (и искане) дори на абсурдната любов, а след това идва и разбирането ни, точното и добронамерено раз-читане на същността ни от страна на другите – на втора позиция. Тук социумът остава в миманса. И ни отвежда към твърдението на Бердяев (Николай Александрович), че „Обществото няма какво да обсъжда в темата за любовта, то дори не е способно да за-бележи явлението любов и винаги говори за нещо друго. Темата за любовта трябва да бъде съвършено и радикално десоциализирана, защото по своята същност любовта е изначално десоциализирана“. Героите от епистолите остават търсещи, уязвими, нере-шителни дори в поривите си, когато те изглеждат отърсени от скрупули и морални рамки/предразсъдъци.

Без да го посочва директно, Шумелов извежда на преден план не толкова право-то ни на обич (което право кой знае защо хората сме си присвоили като естествено по-лагаща ни се от природата (битие/небитие) привилегия), и получаването на любов, колкото неизтребимата, но и опустошаваща потребност от себеизразяване. Както и жизнено важната ни нужда да общуваме, да бъдем чути, да има пред кого да изложим собствената си концепция за нас самите и за липсите и притежанията ни и готовността си да раздаваме чувства и ласки, но под условието, че след това трябва да получим об-ратно същото, или поне приблизително същото, доколкото и в „Каквото дойде“ герои-те всъщност са изправени/заставени пред компромиса в името все пак на постигането на желаното. И неусетно любовта, към която се стремят и която в началото ни е изг-леждала така близка и достижима, се оказва подменена от концепцията за нея и за ми-рогледа на героите, а не реализирана/довършена от естествената им същност.

С по-друг натюрел е „Кугари“ ( трети по ред сегмент в структурата на книгата), макар в нея концепцията за непозволената или по-скоро непригодимата/неискрената връзка между млад мъж и зряла жена да е изведена до смущаващо точна и типична ситуация, особено що се отнася до възникването и развитието й в интернет пространс-твото. Динамиката на писмовното общуване (чата) е овладяна с насичането й от под-робно документалното (но не и неутрално), почти речниково-статийно описание на явлението „кугари“ – превърнато от социума в материален интерес, в житейска плат-форма и средство за имитация. Примери бол, особено в света на шоу-бизнеса, където искаме или не, оставаме с усещането и за прикрита, но съзнателна извънличностна презентация на любовта (противно на виждането на Бердяев) повече с цел реклама, отколкото като потребност на Аз-а и спояване на двойката мъж/жена.

За мен по-специална е часта „Писмо до Джон Ъпдайк“. Не само защото е изве-дена и ни е представена встрани от белезите/рамките на Мрежата, а и поради реали-зирането й чрез интерпретацията на все още незабравената представа/спомен за класи-ческото писмо, замряло, но неизчезнало напълно през последните десетилетия. В из-вестен смисъл тя е спойката между предходните Владови творби (книги), разположени в двата крайни (но не взаимоизключващи се, напротив) на пръв поглед полюса на тър-сенията му – брилянтната белетристика и елегантната и изтъкана от ерудиция и нема-ниерна публицистичност есеистика. В същото време стилът на тази въвеждаща в кни-гата епистола (все пак наистина повече условно определяна така) ни отвежда пряко към предходната книга на Владимир Шумелов ( „Pink Floyd. Елипси“, изд. „Фабер“, 2013) и неизчерпаната му още възхита и желание да се общува с Твореца като емана-ция, да спори, да се съгласява (обикновено винаги под условие, не би бил той, ако е иначе), да открива и преоткрива, да търси продължения или контрапунктове на кон-цепцията за света (и любовта) както в общочовешки, в глобален план, така и в обозри-мо, макар и неизчерпаемо дълбок, личен аспект.

В друг един свой текст Владо споделя: „Има моменти, когато търся, и те ми но-сят щастие. Не го намирам, естествено. Щастие! Когато го осъзнавам, ставам циничен – мрачната маска на отбраната, на загубеното самочувствие и комплексите“.
Шумелов продължава да търси. И все още не е филтрирал, отделил и съхранил щастието. Не знам и как ще продължи да съчетава цинизма (лекия, добронамерен ци-низъм, ако изобщо може да съществува такова понятие и отношение към нещата) с лю-бовта или по-скоро с потребността от любов и себеизява.

„Уверен съм, че един ден човекът ще се освободи, но не притежавам никакво доказателство за това“ – казва още Ален Роб-Грийе. Не знам дали скептикът Владимир Шумелов се е втурнал ентусиазирано да доказва и защитава бъдещата свобода на чове-ка Струва ми се – не. По-скоро подозирам, че той се интересува от същността на чове-ка (и твореца) и това му дава свободата да го открие, (про)види и тълкува като всяка-къв, по истински и искрен начин, дори откритото да е една елипса (или „още една тух-ла в Стената“) в градежа на тази същност. И съм сигурен, че си струва да го прави, защото „шоуто трябва да продължи“.

----------------------------------------------------------------------------------------

Владимир Шумелов. Pink Floyd. Елипси. Ред. Владимир Сабоурин, корица Ясен Цонев. В. Търново: „Фа-бер“, 2013, 150 с.; Каквото дойде. Четири писма за любовта. Ред. Борислав Гърдев, корица Алеш Хръд-личка. В. Търново: „Фабер“, 2014, 95 с.

------------------------------------------------------------------------------------------------

© Миролюб Влахов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016