Прощални думи за писателя около едно българско издание на „Елеазар или Изворът и къпината“

Мишел Турние, един най-значимите и влиятелни френски писатели от втората половина на XX век, почина на 18 януари 2016 г. в дома си в селцето Шоасел, департамент Ивлин, близо до родния му Париж, където той живя през последните 50 години.

„Елеазар или Изворът и къпината“ („Евразия Абагар“, Плевен, 1998, пр. Георги Ангелов; фр. издание на „Галимар“, 1996) на Мишел Турние, като изключим елиптичния за роман наратив, не прави изключение от обичайните теми и философски инвенции на този френски автор (познавах, разбира се, Турние далеч назад във времето – от 1982 г., когато се появиха разказите му в сборника „Див петел“, а през 1985 г., прочетох „Петкан или чистилището на Пасифика“, „Г. Бакалов“, Варна, пр. Мария Георгиева, № 43 на библ. „Океан“, но изданието на „Петкан...“ в „Агата А“ от 2002 г. е второ, а не първо, както пише в предговора си към „Див петел“ от 2003 г. Георги Цанков; и едно пояснение: дипломираният философ, правист и литератор, членът на академия „Гонкур“ издава първия си си роман „Петкан...“, когато е 43-годишен, през още по-далечната 1967-а, и той получава Grang Prix за роман на годината, но „Гонкур“ печели през 1970-а с „Горски цар“, филмиран от Ф. Шльондорф, а книгата излиза на български през 1994 г.).

През деветдесетте бяха публикувани на български и други от неговите книги – по-стари, превеждани вече, и нови: „Тримата влъхви“ (изд. „Литера Прима“, 1998), „Елеазар или Изворът и къпината“ (изд. „ЕА“, 1998), „Х-тимен дневник“ (изд. „Пулсио“, 2005). В „X-интимен дневник“ „философският контрабандист“ Турние пише: „Отдавна вече съм възприел навика да записвам не само етапите и случаите по време на пътуванията си, ами и дребните или значителни събития от всекидневния си живот, какво е времето, преображенията на моята градина, посетителите, които приемам, жестоките и благи удари на съдбата. Безусловно може да се говори за „дневник“, но става въпрос за пълната противоположност на „интимен дневник“. За да го определя, изковах думата „х-тимен“.

В „Елеазар…“ отново е пътят. Това не е онзи скиталчески асфалтов път на Шацбърг, губещ очертания между скалите в Невада, или шосетата от роудмувитата на Вим Вендерс. Там пътят олицетворява екзистенциалната неудовлетвореност на аутсайдера, често нямаща нищо общо с „пътуванията“ на бийт поколението на Джек Керуак и Алън Гинсбърг, емблематичните в това отношение филми „Волният ездач“ и „Ресторантът на Алис“, както и със „Забриски пойнт“ на Микеланджело Антониони (незабравимият финал с музиката на „Pink Floyd“)... „Елеазар...“ е най-малкото „филм“ от друго време...
Общото между тези несравними естетически величини е пътят: помните ли „Плашилото“ на Шацбърг? Там пътят „заникъде“ е с обратен билет – до мястото, което обичаме, или където ще се справим с бизнеса си, или, дявол да го вземе, човек трябва да има някаква цел, принципи, честност, които да отстоява... Не съм сигурен как е при добрите християни, но Джийн Хекман изрича на гишето „И връщане“ и тропа до умопобъркване с тока на ботуша си по бюрото. Много ни се иска филмът да разкрие двамата скитници откъм по-сложна, екзистенциално-философска страна (нещо като Холдън Колфийлд, а не като Том Сойер и Хък, например нещо от Бергсон, самовглеждането на Флобер, Пруст, Джойс...): остават безкрайното шосе на далечния Запад, целите им – фикции, изгревът на слънцето – вечен и „навсякъде един същ“, случайните жени и баровете-спирки, непрекъснатият стремеж към „свобода“ и „изява“... Просто филм за човещината в отношенията ни.

Защо споменах с добри и дълги редове „Плашилото“ (Джийн Хекман и Ал Пачино в главните роли)? Със същата сила можех да говоря за Петер Хандке, Борхес, Р. Л. Стивънсън, М. Солдати, Стайнбек, Хемингуей, С. Моъм, К. Вонегът, Джон Ъпдайк, Гор Видал, Рей Бредбъри, Пол Теру, Е. Канети, които също имат отношение към темата. В случая с „Плашилото“ обаче контрапунктът е по-силен, когато изминалите години налагат сантимента, когато разстоянията не стопяват аналогиите в житейската и историческата съдба на героите (и народите), а напротив – засилват ги.
Аналогиите на Турние в „Елеазар...“ са повече от прозрачни. Старозаветният „Изход“ на Мойсей е онази матрица, от която авторът не се отделя ни на йота. Протестантският пастор Елеазар, следвайки Мойсеевия „път“, изминава разстоянието от родната Ирландия до Калифорния (Ханаан), разчитайки знаците на Стария Завет като прелюдия към Новозаветните (жена му Естер е католичка, а дъщеря му Корали – вечният коректив на религиозните и житейски „несбъднатости“, скепсисът и оптимизмът на младостта)... И, разбира се, умира като Мойсей.

Бих нарекъл тази елиптична интерпретация на част от Стария Завет комерсиален опит на Турние (но той е правил такива опити винаги, къде по-успешни, къде не). Смущава ме темата „Ирландия“; по същия начин смутено бих писал върху интерпретации по темите „Македония“, „Близкия изток“ и т. н. От друга страна това смущение в случая е туширано от френския стил, от френското „разбиране“ на проблема (и неговото „легализиране“) – неслучайно големите творци от Острова и зад Океана правят своите прощъпулници и гениални крачки в Париж.

Изглежда Париж е мястото, където можем да се изповядаме. Независимо колко сме засегнати от света. Поне естетически: там, например, можеш да експериментираш, „да бъдеш смутен от интелекта и религиозната дързост на Корали“... Едновременно с това се оказва, че и Париж, и всяка „Обетована земя“ са консерванти. Тогава?

Проникновението на Турние е в подзаглавието – „Изворът и къпината“, казано иначе – Водата и Огънят. Човешкият живот е непрекъснато бягство, в края на което трябва да избираш между „тази ромоляща вода, която блика в краката ни и се спуска към долината, и горящата къпина, чийто пламък се издига от пустинята към небето“…

------------------------------------------------------------------------------------------------

© Борислав Гърдев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2016