Орис

Засвири ли вятър зелен
и заиграе гората,
планината е в мен
и аз съм във планината.

Извират живот и вода
между тревите наболи.
Каква слънчева резеда –
пролет е, пролет е!

Когато със златен ръжен
пчелина разрови лятото,
планината е в мен
и аз съм във планината.
Мирише на мед и смола
и ми е пълна душата.
Земята е в жълта пола –
лято е, лято е!

Отнеме ли вихър студен
последния дъх на листата,
планината е в мен
и аз съм във планината.
Кълби се над кладата дим,
а пламъчетата весели
се трупат на пъстър килим –
есен е, есен е!

Когато с пресипнал рефрен
отлитне и сетното ято,
планината е в мен
и аз съм във планината.
Подръпва ме драката с клон –
ех, важно е, че ни има
все още на снежния склон –
зима е, зима е!

И нощем, и в белия ден –
все тази истина свята –
планината е в мен
и аз съм във планината!

Конски Великден

След някой ден кобилките ще се ожребят.
От топлата кърма и сучещите бебета
ще заприличат на родилен дом конюшните,
а възкресената земя, от пролет люшната,
ще бухне в цвят, цял свят готова да откърми:
-Здравейте, мои кончета! С крачета тънки
припнете с пулса ми в ливадите от сърма,
из хълмовете, кипнали с потоци звънки!..
След още някой ден с необуздана сила
зелен пожар ще избуи над всичко гнило.
Сега под щърковия сняг, забръскал косо,
ездачи и коне в крилат галоп се носят –
кушията като едно сърце пулсира
и навъзбог полита тропот на копита.
Реанимиран е животът – галопира
напред към пролетта сърдечният му ритъм
и будна, зимната земя, от полет люшната,
се кичи с дрянов цвят за празника в конюшните,
мъзгата й приижда с идващите бебета –
след някой ден кобилките ще се ожребят!

Русаля

          На Спаска Гацева

Преваля Спасовден.
Горнякът съска
с език на змийски цар –
изравя пръстен
изпод звънчетата на зайча сянка.
Гравиран пъстър пръстен.
Пепелянка!
Старозаветна ...
Да, светът е грешен.
Но е задушница. Ядем череши.
Душите - през пелин и бухнал орех
политат с гробищния дим нагоре.
А долу в тъмното из пътя кален
животът дири лек.
Навръх Русаля
разцъфва росенът и без магия
надвива дяволи и вси светии.
В съня на грешника с венец възлиза
една езичница по бяла риза –
с коси от светлина танцува боса
на сребърен мегдан от лунен восък.
Но грешникът не спи и дъх стаява.
Та кой ли би заспал във нощ такава!
Прости му дързостта – животът, Боже,
без тоя грешен миг не е възможен!

Мургав Илинден

Лято е, а лятос ручеят е плитък –
пие го до дъно златното огниво
и остава жадно стадото с добитък,
но се скупчва с овча кротост и заспива.
Пладнето пораства (слънчев огън суче),
тича из полето – трънена жарава.
Камъкът се пука. Нито лай на куче,
нито глас пастирски в жегата не шава.
Време – за грабежи, време – за курбани.
Шареното шиле е доволно тлъсто…
Няма у Варава страх от наказание,
щом Христос безумно го спаси от кръста!
Няма страх!..
Дъждът е смътен спомен.
Суша – ламя тригодишна,
гръм да я удари,
с жар мори земята… Над света бездушен
два сокола будят с остър зов овчарите!

Носталгично

          На Галена Воротинцева

Моето глупаво, простичко щастие
бяга встрани от чекръка на времето,
лута се из стародавните страсти,
яхнало кон без юзда и без стреме.
Язди наперено с кални цървули.
В тесния джоб на абата му виждам
да се протриват съвсем хрисовулите
„На ползу роду” и „Обич към ближния”.
Спри да ме търсиш назад във годините,
бъркаш века, недорасло момченце!
Как не разбра, че тлаките са минало,
вехти картини – момите със менците!
Вече и в стомни вода не наливаме.
Вятър са всички Антимовски ханове.
Жалят за селото здрачните ниви,
глъхне без черги и станът на баба ми.
Глупаво мое, залутано щастие,
днес е Игнажден, бъди ми полазник.
Стига се щура из старите страсти,
тайно те чакам на баница мазна.
С теб доведи оня лют македонец,
по – страховит от пиринските ветри.
Той ще ни грабне стремглаво на коня си
и ще препуснем по пътя за Петрич!

Спазване на табу

Сребърен пух кръгозора замрежва.
Хищна е зимата – гладна вълчица,
стръвно напада със зъби от лед!
С хиляди остри игли таралежови
ще ми направи на дреб ръкавиците.
Нека беснее – аз бързам напред,
здравият сняг под ботушите скърца…
В сън ли съм или в космическа църква
с ярка икона – сияйна луна?
Чувам и псалтите – глутница вълци:
- Бялата крава така ни побърквааа
ауу ууу уаааааа…
Аз я примамвам с магия на паша –
знам, че страхотното виене спира,
щом го нахраня със лунна кърма.
Даже гладът за любов не е страшен,
ако застигнеш желаната диря.
Всъщност сред вълците съм у дома:
в снежната пустош – непредена вълна –
режеш и правиш пъртина с елхите,
после ги кичиш с грабливата длан!
Коледа е – на трапезата пълна
уж всичко има, а няма засита
само за моя глад по Куцулан!