Бдение


          На Христо Черняев

 

Заесенява...
Брезите жълтеят...

 

Над тях Планината
оголва душа,
а децата пред нея

с лица феерични
лудеят и пеят...

 

 

Един старец гледа
как те улитат
със своите люлки
                ту към Небето...
                ту към Земята...

 

И вече – приседнал
гърбом към Залеза –
в своята гледка
живее...

 


Недовършено

 

Синьо в синьо ръми...
Плуват сини искри...

 

Падат сини ресни;
сипят сини отблясъци...

 

Гълъб бял между тях
в снежно бели криле
ражда бездни познати...

 

И лети с времената
отпреди времената...
С мен...

 


Неочаквано

 

Хоризонтът е ясен...
Най-ясен е във време на преход.

 

Тогава облаците разкриват душите си...
Ветровете – лицата си.

 

(Толкова много ветрове разнолики!...
Между дървета... Между тревите...)

 

Трябва някой да гледа!...

 

Детето говори неразбираемо.
Умиращият – също.

 

А е най-ясно във време на преход.

 

Преди да вали...
И след валежа...

 


Ручей

...

с капчици-искри целува
тъмните скали и слиза
в златни и в сребристи струни,
дето ражда сам, безгрижно...

 

... и огласява с ромон искрен
треви и корени, които
висят като тревожни мисли
в душите ни... и сам разнищва
лъчите слънчеви, които
се ронят тук като мъниста...

 


Река

 

...приклекнал на брега човек
в пламтящите води се вглежда
и Слънцето лови с ръце
като безукорен вълшебник...

 

и плиска своето лице,
което също като Слънце
целува тези Брегове,
Водата тиха и бездънна...

 

и дъното, където светят
забити като фини фиби
в косите буйни на момиче
златисти и сребристи риби...

 


Дивечът

 

Пак съм в гората, която притихва
в злато и в охра по стръмните ридове
както притихва дума пред мисъл
и се подготвя тук да запиша...

 

Нямам наум какво ще се случи...
Нито се пъна да предугаждам.
Чувам как лае моето куче
и как се укрива незабелязано...

 

И се явява и крие в гората –
сякаш преследва някакъв дивеч,
който нарочно влиза в играта му...

 

И като дума... бяга от Смисъла...

 

 

Попътни стихове

 

Спластяват се под напора на Вятъра
листата на тополите и лудо
прегръщат се,
целуват се,
обричат се
и бури по-жестоки да възбудят...

 

Оброкът им припламва и в душата ми,
зареяна в тополите крайпътни...

 

Тъй както е и Слънцето – пробягва
сред тях и в тези стихове попътни...

 


Юзда

 

Сложих на Времето чудна юзда –
от думи, които обича...

 

Но да го яздя – още не е знам.
Няма и кой да ме учи...

 

Всъщност, знам ли в тази човечност
как юздата му сложих!

 

Хайде, Време... Не предположих,
че аз ще те уча на Вечност...

                                                    

   
© E-LIT.INFO