Странникът по залез

И ето го - градът, щом слънцето залязва,
дебне като рижа котка не с очи, а със светофари.
До мене не достига сирената тревожна
на близкото пристанище.
О, тук е тихо, като в мидена черупка.

С небце изцапано със сладолед,
стоя и гледам като играчка детска,
счупена в ъгъла.
Отмина лятото и ще отмине есента,
пустеят плажове, като арената на цирка
след дълго представление.

Какво ли правя още тук?
Почивка ли? Любов?
Любов - какво ли трябваше да означава
тази дума.
Защо?
Защо е не въпрос, а опит за манипулация.

И тъй - с очи безизразни, като панелени фасади,
изкачвам се на стария таван.

Таваните са жилища на паяци.

Пролет

Лъчите – слънчевите лапички,
подхващат парашутчетата на цветчетата
и те изгряват по полянките,
и между дърветата,
подобно златни накити в съкровище,
и чувствам се, макар и беден, като
Али Баба пред пещера Сезам.

Подарък за сянката

Твърде дълго вървях и много внимателно
по пешеходна пътека, указана със знак,
по пешеходна пътека, която не води
до друг тротоар.

Твърде дълго мълчах и много деликатно
изслушвах речта, която трябва да слушам,
изслушвах речта, която означава само –
дрън-дрън.

И ето ме, виж – закъснял минувач,
стоя под луната, този жълт ятаган
и в тъмното сенките гледам.

Сенките – гатанки средполунощни.

Ако можех уста да отворя,
гласът ми ще изскърца като изметнат паркет,
ще нарисува фигурки като на стар тапет,
ако можех уста да отворя.

Светлината удължава силуета
или пък го смалява,
танцува, със него играе.

Светлината – подарък за сянката.

И всички очакваме пладне,
по пладне стават истински предметите -
по пладне сенките изчезват.

Сумрачни очи

Аз никога не ще забравя
сумрачните очи с нежност на сърна,
защото те са сладкото в нектара,
което лепне по отминалите дни.
Очи, прибулени от тайнствен мрак,
тъй тъмни, че поглъщат всяка светлина.
Когато се загледаш в тях,
искри игриви пламват в светлосенки,
като илюзии навяващи печал.
Очи като маслини и техният мистичен чар.

Казват - „любовта е сляпа”,
но на любовта очите са големи.

И ако паднат снеговете на мълчанието
по арфата на моята душа,
ще запечатам очите ти сумрачни
в малка песен, кратък рецитал.
Защото дните ни отмиват -
като сапунени мехури върху дланите.
Часовниците нямат път назад,
разделя пътищата думата „напред”
и глъхне цялата акустика на чувствата.
Сумрачните очи – преминат пътен знак,
сумрачните очи – адреналин във вените...

Казват - „любовта е сляпа”,
но на любовта очите са големи.

Завещаните портрети

И ето ме отново в бабиния дом, след толкова години.
Тук всичко е оставено почти непроменено.
И сякаш току-що се е разтопила,
захарта в чаша чай от очукан порцелан.
И сякаш току-що в огледалото
на тоалетката с изтъркан лак,
е гледало лицето със загара слънчев
и бръчките по него.

И ето ме отново в бабиния дом, след толкова години
и той е код на цялата вселена,
тъй както в азбуката се съдържат всички книги
и тази нощ луна загадъчно жълтее,
като тиква в недорисуван натюрморт.
Вериги от причини и от следствия
задвижват се пред мене и целия живот
предишен, довел ме тук - отново в бабиния дом.

И снимки от стената приветливо ме гледат,
фиксирали щастливи часове
в дни на мъки, труд, усилия и бури.
И ето ги константите в алгебрата на живота ми –
решаване на трудни уравнения с много неизвестни.
Стърчат тържествено портретите,
тържествени, като всички черно-бели снимки.
Очите им ме гледат, очи така далече
от безплодните игри на търсене на щастие.
Очите са езикът, на който най-красиво се мълчи.

И гледам ги, подпрян на ремъка на шевната машина,
пред мен стои тераса със саксии от глина,
пълни с пръст, но без цветя.
„Помени, Господи, всичките ми сродници по плът, отишли си...”
„Помени, Господи, всичките ми сродници по дух, отишли си...”

Вървя по черги от преди персийските килими,
на полицата на стария диван
стой рапон до корабче лакирано,
до тях - китара с две-три струни.
Оттатък - печка нафтова и ролков магнетофон,
тигани без тефлон, а в ъгъла –
на сестра ми – кукла розова, останала
без никакъв перчем.

И всичко вече за изхвърляне е...
освен портретите.

Гнезда в равнината

Да станеш рано с изгрева на бъдещото утро
и да вкусиш свежестта му.
Зад облаците с цвят на гълъби проблясват
искри на слънце още незапалено.

На рамото торба с такъми на ловеца
и пушката двуцевна, патрондаши два,
препасани на „хикс”, издуват бели дробове,
като че не са гърди, а цял акордеон.

Кубинките не вдигат шум, когато стъпват,
до гъби припънки край пън прогнил.
Върви в полето, преминава аспида
вкоченена в тъмна дупка.

Равнината – нивелирът на земята,
издига своята студена пара,
като дим от сивкава мъгла.
По злаковете ситен скреж,
слана по полските цветя.
Цветята са звездите на земята.

Две-три дървета
с кора напукана и груба,
с опадали листа,
с аритмия на соковете в ствола
и черни клони,
като графики на идеща рецесия в природата...

И ето – вой на куче по изплашен пътпъдък
и новите фазани в равнината.

И полетът на птица срещу мерника...
И ето ги – гнездата опустели.
Да – полетът на птица срещу мерника...
Да – ето ги гнездата опустели.

Край тях разсънен таралеж
протяга се и препрочита Кафка.

Златиста необятност

Обичам залезите прашни
да ме заварват под лястовичето гнездо
на тази селска автобусна спирка.
Да виждам как силуетът ми се стапя,
откъм гърба, до размера
на кибритена кутия.
И първите звездички на нощта,
като очи да бляскат подир мене.

А вятърът, в игра на криеница
със листата на ябълката, до дувара,
да вдига шумове, които подчертават
тишината.
Обичам да пристигам с вечерта,
дори и никой да не ме очаква.
Във всеки малък град, всеки има
история, която да разкаже.

Тук всяка баба с вечните терлици,
плетени на една кука, е била
единствена любима.
И тя ги знае по-добре нещата,
от ония две деца,
които се целуват до чемширите.
Момичето стои, подобно на елха,
неукрасявана за Коледа
и ноктите ù с лака върху тях,
подраскват леко по гърба на бора.
Тук всяка баба има сняг в косите,
но в сърцето пролет
и вдишва
мириса на всяко ново поколение.

Всеки получава своята слава
в малкия град.
И аз и ти бяхме звезди в града,
на деветнайсет,
и любовта ни -
антибиотик за бактериите на мъката.
И дните, като меките клавиши на стар акордеон,
подрънкваха мелодия.
Сега салатата, ракията и разговорът останаха,
като лунната извивка на тромпет,
в нощта от черно кадифе.
И аз отивам да се преобуя
с тесните си джинси,
и ще се почувствам пак
като островче, отплувало от сушата.
Преди да вземем за десерт тавата
с баницата леко загоряла.

Натежалите цветчета


Да, спомените ми са живи, сякаш всичко случи се нощес.

Когато музиката спря, след дискотеката на плажа,
целунахме се кратко и някак беше хладно, и нямаше звезди.
Колата ни навлезе в гората, а роклята ти беше твърде къса,
така че се отбихме с теб от пътя и много бързо се задъхахме.

Очите ти през върховете на дърветата, какво ли виждаха,
аз бях като в прегръдката на октопод с пипала от пясъчна коприна.
Морето цяла нощ бълнува върху коравото си ложе
и слушахме го с тебе, подобно капитани, люлеещи се с мостика.

Слънцето изгря, прогони мрака с лепкавите тайни.
Светлината те кара да виждаш и да посрещаш нещата с усмивка.

Утринните птички запяха изведнъж, а с тебе бяхме страшно огладнели,
след края на любовното ни трезвомислие.

Завихме към първата къща по пътя с оградата ниска, отрупана с рози,
премалели от глад, натежали цветчета откъснахме лакомо
и розите ядохме,
и розите ядохме,
а зад портата лаеше куче и злобно подскачаше,
но ние изядохме целия цвят
и му хвърлихме стъблата с бодлите.

Лъскав месинг

Една сърна, кафяво-жълта
стои в есенния парк.
Дъждът вали и вятърът усилва
прииждащия нощен мраз.

Стои нелепа и самотна,
като в игра сериозна,
далеч от алкохола на страстта.
Очите й изпъкват,
като камъчетата по речно дъно,
деца - ловци на приключения,
забравили са вече как са яздили
тази антилопа на саваната.

Стои, сама непоклатима,
на поста си остава,
а хората - те винаги си тръгват.
Копита вдигнала за бяг, стои
и бисерите на дъжда
поръсват тялото заоблено,
почукват с пръски по гърба
от лъскав месинг.

Скица

Есен. Есен - класическа,
като жена в червена рокля.
Почукват по стъклото клоните,
като обувки на високи токчета.
Насякъде са в пламъци
останките от лятото.
Есента е прекрасен сезон,
ако си влюбен в тъгата.

Облаци в прозорците

Благодарен съм за всичко
и най-вече за мъката,
защото тя ме прави човек.
Благодарен съм за всичко
и най-вече за любовта,
защото тя прави
съществуването живот.
Благодарен съм за облаците,
които надничат в стаята ми
и ме карат да се чувствам не стар,
а древен, като ихтиозавър,
като архиоптерикс.
Ако знаеха какво губят,
биха правили
всички покриви прозрачни.
Благодарен съм за всичко
и най-вече за целувките жадни,
които открадвах понякога,
те разтопяваха
застиналата амалгама на сърцето,
превръщаха го в лава
със онзи течен огън,
който всичко сгрява.
Благодарен съм, че очите ми
се къпеха в светлина
и мракът някак си не ги достигаше,
сякаш светеха в тъмното.
Благодарен съм, че носех
цялото си охолство
в кибритена кутия,
защото обичам - значи ме има.
Зовът на кръвта, зовът на сърцето,
които ръмжат, като ленив котарак.
Благодарен съм
за румените бузи на радостта,
за гърдите ти -
квинтесенцията на света.
Благодарен съм
за еротиката в погледа,
за танцьорките на дансинга,
които здравата ме изпотиха.

Акварел

О, всеки ден
е като лисича дупка,
прикрита в гъстака.
И азбуката на грижите
все нови думи
изписва
по наште лица.

Замълчи
в акропола
на тишината
и ще усетиш
как вятърът милва
твойта коса.

Виж – децата излизат
със бяг от училище,
сякаш някой разхвърля
букети с цветя.

Вечерна гозба

Вали навън снежецът ситен,
прозорците са изпотени.
Горещите картофи в тавата
изпускат ситни облачета пара.
Едно месце на вилица забодено седи,
опряно на ръба на шарена чиния,
а бели зъби дъвчат хляба
със бебешко говорене – ам, ам.

Човек си дава сметка за нещата
единствено след края на деня,
когато лудия си бяг приключи
и уморен предвкусва вечерта.

Обичам кухненските миризми.
Една бутилка младо вино
ме връща в негата на топла есен,
плода под лозовия лист,
със тъмен сок с ухание на радост.
В такава вечер няма да запея
за любов и плюшени мечета,
а за вечерна гозба, тихо споделена.

Човек си дава сметка за нещата
единствено след края на деня,
когато лудия си бяг приключи
и уморен предвкусва вечерта.