Сънувам порив…
Сънувам порив,
слънчеви видения
и облаци от
бяла страст.
Не ща да трупам
повече съмнения –
ще бъда свеж,
ще пея в захлас!
Но дойде ли
митът на тайнството,
неутолен ще пия,
ще пия аз…докрай!
2002 г.
Нищо не можеш
Нищо не можеш
да върнеш назад –
животът е бял,
широк водопад.
Целувката в мрака
е спомен…уви.
Любовна атака –
съвсем не върви.
Желания страстни
оставям встрани.
Да…те са гласни
отровни мъгли.
Измислям си радост
в изгрева нов –
искам и младост,
и нова любов!!!
13.05.2004 г.
Каквато дойде смърт
На Иван Димитров
И няма как…
от Времето ще взема
една сълза
от радост и печал.
Непразна бе
съдбата ми проклета,
но риташе ме
честичко – провал!
А твърде много
сякаш съгрешавах,
оплитах се в компромиси –
лъжи!
И най-наивно
после си прощавах
И лутах се сред моите вини!
Аз знам, ще легна си
надлежно в гроба,
ще кажат ,,Беше той…
такъв, такъв… такъв“.
Но трябва ли да вярвам
в епилога?
За неизживян живот -
каквато дойде смърт!
07.07.2003 г.
Живот, здравей, здравей…
Въпросът ми…?
Какво ще стане с мен, не ако умра,
а виждате ли, ако доживея?!
Тогава как ще се оплаквам, че
Времето не ми достигна, пак за да успея,
Че здравето ми нещо не е в ред?!
И няма оправдание да имам за
Моята леност и духовна пустота…
А може даже да е от дъжда.
Не ме обичат – пак ли от заплата на
Заплата се чудя, как с чувства
Да платя?
Не ме корете, аз така се оправдавам,
Но знам, че думата не струва и пара.
Не мога радост да дарявам,
Защото съвсем останал съм, аз без душа!
Какво да правя – пак да се
Преструвам, че всичко сякаш
е окей?
Ей, остава ми ракията със
салатка
и казвам пак: ,,Живот, здравей, здравей!“
* * *
Нахвърлям на листа
Несвързани мисли,
Които пристигат с
Космическа скорост!
Говорят ми ясно,
Но аз не разбирам
Ни дума, ни сричка
От техния смисъл.
Усещам ума си
Коварно отровен
От всякакви прежни
Послания прашни
Не искам не мога
Да спра с тези
Които с нечувано силния рев
Са обсебили даже и
Звездния небоскреб
Зима
Непотребен като изгоряла крушка
Стоя си аз свит на балкона
И гледам над мене вихрушка
Се спуска надолу по склона
В снега баби газят калта
Орисията влачат поразна
В очите им виждам скръбта
И няма надежда напразна
Незнайно защо се усмихнах
Зарадвах се на тези жени
С очите ги благо помилвах
И после погледнах встрани.
Мозъкът глухо дръмчеше
За нещо се мъчи и бди.
В ушите ми силно бумтеше
Солта на солени сълзи.
А снежинките пърхаха бавно
И затрупваха всичко навън
А мисъл прокрадва коварно
Дай Боже всекиму…сън.
Заден ход
Хубавите мацки на града
палят цигара на бара.
Сред среднощния техновой
и убийствен момчешки кихот!
Загубихме още едно поколение
в тоз измислен киберсвят,
Пространствата тихи, нощта откровена
ме връща с носталгия в спомен
Назад!
* * *
Преследвай, братко,
Следващата цел.
Не се щади и не протакай
Душата ти – на крайния предел
Едва държи се, но почакай
Направи се…
Направи се на шут,
тъй и тъй сме неудачници!
Отдай се на разврата,
на чувствата и изхвърли
задръжките в контейнера…
Откъсни си от комшийската праскова
и не се интересувай
харесва ли се това от другите.
Не си прави труда да ласкаеш
,,звездите“, които са умствено
затлъстели от усещането за своето ,,величие“!
07.09.2009 г.
Спонтанно
Отломки от мисли
и принципи ,,гранитни“
препречват ми пътя
през ден и сезон….
Не мога да споря –
със тях съм ,,оплетен“
и връзват езика ми
като стар балтон.
Съсредоточено отнесен,
се губя в пространство
на думи безпътни –
,,насам и натам“.
До болка позната
принуда ,,брутална“
на екзистенца ни
за ,,хляб и салам“!
2023 г.
-----------------------------------------------------------------------
© Веселин Крайшников
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023