Слънчогледови разпятия

Ханъмите са приседнали
сред чаршията на паметта ми,
заглеждат се в мънистата
на бялата ми шия,
в роклята ми с гол гръб
и нещо дълго си шушукат -
сигурно голия ми гръб,
по който ръката на художник е забагрил
облак от глухарчета, не им се нрави,
оглеждат белите ми стихове-
слънчогледови разпятия,
опитват вкуса им стипчиво къпинов,
оглеждат високите ми чехли,
с които стъпвам върху въжето на риска,
оглеждат високото ми чело
и зад него търсят стръмните ми мисли,
с които отцеждам езерната тишина на изгрева,
опипват ръцете ми-пролетно бели,
недопити с росата по пръстите,
опипват душата ми потопена
в евкалиптовата тишина на Вселената,
придърпват светлината по ръба на чемберите си
и положили ръце в полите
бавно и дълго кимат във залеза.
Ханъмите са приседнали
сред чаршията на паметта ми
и се мъчат да разнищят дивата ми странност.
Ще успеят ли?

Отпечатаци от лято

Тръгна си лятото-мургава циганка,
тръгна си босо и сякаш във транс,
малко ли чувства, малко ли фасове,
гасиха в следобеди върху мокрия гланс.
Тръгна си лятото с прегорели нозе,
понесе в бохчата песъчинки и спомени,
вечери лунни във птичи криле,
дитирамби смълчани във дъжда от неони.
Тръгна си лятото с избелели коси,
във които отнесе песен от чайки,
остана босо камъче на брега да роси,
и тиха авлига със своите малки.
Тръгна си лятото-къс изумруд
събра във вързопа си шарени залези,
романтични рапани от морския юг,
в илиците на душата-тънички разрези.
Тръгна си лятото с маранята на август,
с избелелите рокли - юлски лозници,
с кипнали илюзии от селския пруст,
и с белите песни на трима лирици.
Тръгна си лятото - вечерна дъга
ще възкръсне в очите на тихия луд,
ще се върне в ръцете ми - вселена една
и ще прогони Вселенският студ.
Ще се върне ли лятото, в очите ми тук!

Чергарка

Чергарка съм в безсънните кервани
овързвам ветрове, пресявам прах,
във ирисите ми кървят вулкани
от диви пепелянки нямам страх.
Чергарка съм, тършувам небесата,
пристъпям във девичата роса,
разпъвам шатри, никак не ми пука
разпъвам шатрите на любовта.
Чергарка съм, пред богове се вричам,
припалвам огънче в небесния харман,
не бързам да изтлея, още имам
в бохчата лавата от мъжката ти длан.
Чергарка съм, от изгреви отгребвам
прикапал цвят, износени лъжи,
катеря се по рог от месечина,
какво че яростта насреща ми кръжи.
Чергарка съм, един ожарен възел,
димя и извалявам дъждове,
душата ми е непокорен пъзел,
димяща угар в топли брегове.
Чергарка съм, обичта си кърпя,
не искам да си тръгна ей така,
ръкойки светлина в катрана ръся,
разцъфвам във вселенската тайга.

Везувий

Един Везувий в нощите ме буди
нозете ми препасва с ветрове,
осъмваме безсънни, малко луди
и кипват макове от мойте колене.
Люлее ме нежно в пъстра талига,
със жилави пръсти въжета плете,
припява ми в песен на полска авлига
по млечния сърп пощурял ме краде.
Във изгрев белотата ми рисува
пресява в мен зърното от харман
в трапчинките ми пролетта изсипва
прегръща ме кошутена със длан.
Със лава подпалва втасалата пазва
в окъсания изгрев лудо ме гребе
и кръвта в душата щурава си пасва,
къкреща ме гали, димяща ме преде.
Душата ми люлее в мекосиня багра
в извивките втъкава лунно кадифе
в завръщането кипва отмаляла жажда
присяда във съня ми с чаша каркаде.
Пясъчна ме рони амфорно-митична
сънят ми прецежда в тензух от нощта,
отчупва къшче обич от нафора пшенична
багри ме във капката глог от есента.
Един Везувий в нощите ме буди
със бяла арфа във дъжда ръми,
със нестинарски въглени ме пали
и тръгва във душата да вали.

Песен от чанове

Миряна в чаршия вървеше
с розово тенко елече
езерна още жеравна,
в бяла кърпа с парици,
с парици, алтън бешлици
с китка от перуника,
перуника, още върбинка,
върбинка, юнско еньовче,
еньовче, божури алени
от вселенски поля брани,
първо си либе търсеше
кога в дюкяну ще дойде
китка да му поднесе,
китка кичеста и росна
вплетена с огнени чувства,
огнени още жарещи.
Стоян в чаршия пристъпва
със морав пояс напето,
във бяла руба със шевици
втъкани ситни звездици
пристъпва Стоян в дюкяна
и си подканва Миряна
да влезне и да приседне
пред тейкови му джамлъци.
Миряна китка подава
ясминена, още песенна,
с огърлие от ясно слънце,
в дланите й златно зрънце,
златно зрънце пшеничено.
Стоян си китка поема
поема още разнежва
и си Миряна дарява
с годежен пръстен за двама.
Изригват медни чанове
песента Родопа залива,
сякаш Миряна запява
пожар в душата разпалва.

Булевардът

Булевардът със чаша мавруд
и надиплена шумна кантата
във съня на последния шут
безпаметно се рее във росата.
Булевардът с опалова длан
и дъх от бездънни звезди,
е последен пройдоха - вулкан,
оставил пеперудени следи.
Булевардът е толкова тих
във янтара на късната есен,
във ръце със поредния стих
крещи, че Света не е песен.
Булевардът е пъстра шевица
от риза на светъл шаман,
понякога - нежна багреница
и коматче в смуглата длан.
Булевардът с табор джебчийки
се превива в безпомощен мрак,
звънва арфа от тънки тревички,
песъчинна над морав хамак.
Булевардът с гердан от дъждец
и цвят портокалов в косите,
носи в пазвата странен щурец
светли чувства изригват в очите...
Булевардът с фаталния блус
със феи приседнали в отлива,
осъмва в земетръсния трус
във окото с три-четири излива.
Булевардът със дъх на жасмин
на парфюм и на глътка екстаз,
във листата на бухнал пелин
с бадемова нежност в Пегас.
Булевардът е нежна магия,
оплетен с рубаите на Хаям
булевардът по-луд от стихия,
когато ражда мистичния ямб.
Булевардът със нощ като палец
обагрил самотните строфи
и плебеи във кървавия залез
с натежали душевни катастрофи.
Булевардът със чаша мавруд
и надиплена светла кантата
във съня на последния шут
безпаметно се рее във росата.

Откровение

Очите ти със цвят на вишнев залез
останаха да вретенят в кръвта ми.
Дъждът на възелчета се топеше
и ронеше последната ми жажда.
Бледи улици със дъх на дюли
отнасяха поредната ми вечер.
Попътни думи в шепите си стисках
и исках непременно да се случа.
Магия носех в ириса си скрита
и седенкувах в синора от лято.
Ръцете ми два извора горещи
димяха и се търсеха в две свещи.
Отпивам си кафе по калдъръма
с предчувствието нещо да възкръсне.
Талиги пак скрибуцат във съня ми,
Сали Яшарови безбожно пеят.
Еньовчета кипват във дланта ми,
и мараня в шевици се люлее.
Хамалите окрадоха душата ми,
за да катеря трудно върховете.
Завръщам се бездрешно изподрана
в декорите на земната измама.
Преливам месечинно омагьосана
от изгреви покълнали в кръвта ми.
Щурчета във улуци от съня ми
изсипват песните си във росата.
Да премълчавам чувствата не мисля,
напук по сипеите ги запращам.
Намерих се, макар и закъсняла
в очите ти със цвят на късен залез.

Любов

Сърцето си забравих във дъжда
по ситни стъпки в себе си се върнах,
глухарчета в дланта ми и луна
в зърна от перли шията загърнах.
Сърцето си запомних във дъжда
в един замислен лунатичен дъжд,
застлах покоите си с резеда
сънувах се в окъсаната ръж.
Сърцето си забравих във дъжда
по риза пропълзях до одаята,
в очите ми се палеше дъга,
какво, че съм прашинка от раята.
Сърцето си окичих във дъжда
белязах се със циганската нежност,
сладнеше по небцето ми следа,
ръцете ни се търсиха до лудост.
Сърцето си окъпах във дъжда
полупияна от любов се върнах,
добрах се в миндерлъка на нощта
и закопнях за бялата му риза.
Оставих си сърцето във дъжда
във пазвата си носех дюлев мирис,
родопски чанове навързах в песента,
оставих си сърцето в лунен ирис.
Ах, този дъжд, със лапи ме заля.

-----------------------------------------------------------------------

© Гюлшен Алиева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023