Сковани сме от спомени отминали.
Аз чакам още своя миг различен.
Не тръгвай борбен, радостта е ничия -
тя само много чистите обича...
Но пътят чака - болка всепроникваща.
Пред мен е само ледена забрава.
Зад мен стоят прозорецът и вишните.
Те чакат тихо и не ме предават...
За кратък миг катарзисът на времето
изтрива и рисунката на гълъб.
Изчезнал е мигът на сътворението
и вече никой гълъб не рисува...
Какво че с длани вечери постилам,
а сутрин лягат пеещи звездите?
Оставих дарове, където минах.
Какво ми струва, никой не попита...
Сега е топло, леко е наистина,
и болките изчезват неусетно...
От дланите на Господ сме поникнали.
Спасението пак във тях ще срещнем...

--------------------------------------------------------------

© Катя Кремзер
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023