Начисто

Непотребни ми станаха думите
с чужда мъдрост опитомени:
ожаднях за внезапно хрумване
след горчилка от примирения.

Заобръщах навън със хастара
постулатите непоклатими:
голотата им е покварена
от набързо закърпвани рими

с избледнели от преповтаряне
неумело скроени въпроси...
вредността им е толкова стара –
само прах между гънките носи.

Пожелах си живота отричан
със сърце да препиша – начисто:
За начало е просто „Обичам!”,
по-нататък са белите листове.

Прозрение

Небето ми премръзна – проумях:
сърцата ни в отрова са повити,
снежинките са светлина на прах –
последният ни спомен за звездите.

Душите ни обтегнати до звън –
един акорд – нощта ще се разлисти...
Виновно пишем стихове насън,
а денем крясък дави всички мисли.

Децата ни се раждат със крила
и покривът ни зейнал е отворен,
а всички с пот редени стъпала
не са трамплин, а непотребен корен..

Семена

Със крайчеца на думите си само
подпирам тази бяла тишина.
Въздишката
и погледа през рамо
оставих върху прага на деня,
когато се пробуждаше,
понесен
в оранжевия спомен за вълнá
от глътка слънце
и коричка песен...

Не може да изравяш семена
в земя от чужди болки напоена –
по съвършенство
просто си приличаме,
а в нелогичност времето ни тича
през скъсаните вече разстояния.
Когато вземам нечия вина,
аз прошката стократно съм изпросила,
товар ненужен – всичките признания.
Смирена влизам в стъпките си,
боса,
за да износя ново вдъхновение.
Преди дори да се родят въпросите,
на всички отговорите били са в мене.

Сърцето ми си пожела

Внезапна мълния разпра
света ми
на добра и зла половина
и отражението ми се взря
в очите ми,
а там не беше синьо.
На пиксели се разпиля
дъхът ми –
възелчета в мрежа...
и трябваше да избера
между Windows и копнежа,
почукал по стъклото с капки дъжд.

В крилете
на прозореца разплакан,
прегърнах май:
уханен липов чай,
дъга
и многогласието птиче
сломиха крепостта от безразличие.
Последното кристалче лед
в душата ми, по януарски свита,
отрони се.
Узря
сърцето ми и пожела
живот
без заместители.

Знак

В браздите от топящия се сняг,
прегазили през локви до колене,
засяваме надеждите си – знак,
че и калта е временно явление:

додето лъхне порив непознат,
(човек не може вечно да отрича)
на прошката с най-нежния печат,
заключен във сълзичка на кокиче.

Наивно

Дали звездите бяха твърде ниско,
или сърцето стигаше високо? –
откъсвах смело, колкото поискам,
а целех безразсъдно – напосоки.

Растеше ми денят – нали бе лято,
пътечките ми тичаха нагоре...
Разбрах, че съм пораснала, когато
с децата си пораснали заспорих:

От другата страна на вододела
подхлъзват се възвратните глаголи,
оставих в джоба само щипка смелост,
платих със дързостта си на умората...

Опитвам се напълно осъзнато
да си изхвърля точно тук компаса –
обръщам се и хуквам подир ятото,
което младостта далеч отнася.

Наивно е. Не искам да се будя! –
сънят ми няма как да се повтори:
понасям се със поетична лудост
обратно по следите си – догоре!

Избирам

Отказвам
да приема сложността
на този свят объркан и себичен.
Обгаряно и в гняв, и в суета,
тактува пак сърцето ми:
„О-би-чам!”.

Отричам
правотата си – и тя
е само преразказана тревога.
Избирам
с всеки тласък на кръвта
да оцелея.
Този път ще мога!

Да бъда
част от онзи кръговрат,
по който всеки стрък дарява семе:
да преповтори порива си
млад.

По тези правила да се променям.

--------------------------------------------------------------

© Йорданка Гецова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023