Вместо предговор

Навярно няма чисти и във словото.
Така успокоявам ранното израстване
достигнало кристално проявяване
в един сезон напълно според нормите.
Приглаждам и подреждам мислите,
които застояват, замъгляват погледа
и правят лесно време в паметта си.
Така изглежда някак си прозрачно
нестигнатото дъно на душата ми.
Пред погледа ми се сплъстява малко призрачно
жена пред раждане или пък мъж след зазоряване.
Очакваме в метафори живота си,
това, което казваме и пишем,
е всъщност личен предговор към мислите,
пред които сме с петна в душите.

Рими I

Дошъл е сякаш краят на света,
а теб те няма в него.
Напразно всяка тишина
напомня за предишна радост.
И тук е пълна самота-
беззъба синя яма.
Стоя на края на света,
а тишината е голяма.

* * *

Дълбока вселена –
като паст, като звяр,
като упрек.
А теб те няма в малкия свят-
нищожен, познат и смешен.
Болка –
голяма колкото смъртта.
Мъничка-като теб,
като нас, като обич.
Дълбока вселена,
където искам отново
да бъдем заедно.

Неизпратено писмо

Смъртта идва насреща
от най-далечното бъдеще,
където теб отдавна те няма.
Отказвам да приема, че тя
управлява времето,
ускорява и намалява
това черно пространство,
застинало в своята вечност
между нас.
Нека дойде нощта,
нека си вземе този свят,
за да мога да те видя
отново
в непознато утро.

Обмен

Напразно крачех неуморно,
обиколих златните полета на поетите,
умората на мъртвите научих.
И в къщите надникнах,
на плочите им сложих знакове;
и върху тях преписах стиховете.
Със нови думи ги написах.
А думите си нямат новости.
Да ги запомнят живите -
с ликове,
лицеви,
лица и примеси,
довлечени от малката история.
Напразно ми отстъпиха косите си,
и костите си също дадоха-
не мога да добавя нови гърбици
в набъбналата бяла болка.
Сега, сама, във златните полета,
събуждам мъртвите си близки,
напразно им показвам начини,
по които пак да станат живи.

Рими II

Докато свиквам без теб,
дъждът покри земята.
Скръбта ми има свои бездни
и става все по-свята.
Едно дете открехва щората,
светът потъва във забрава.
Дъждът вали, но има минало,
което свети и остава.
Скръбта ми има лични бездни –
изчаква ни във мрака,
а ние с теб
вървим разплакани –
мълчим и светим в тъмнината.

-------------------------------------------------------------------------------------------------

© Лора Динкова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2023