Еол

Керамиката е спасена
и дръзко гледа бог Еол,
държи в ръцете климат земен –
от своя сътворен престол.

Безгрижен, пак Еол се смее,
спокоен, устремен напред –
щастлив и властен бури сее
владетелят напет.

И лъхва ни едно дихание
на оня тайнствен свят лъчист,
игриво блясват там желания
и се откъсва лист.

Какво неземно съзерцание
се крие в образа пред мен –
безумно сладостни ухания и воля –
в тънък пласт стаен.

Нюанси

Познатото звездно лице на нощта
наднича от прозореца ми в стаята.
Не знаех песента - научих я -
не мога да я пея.
Но в планината е небето,
съдържа и гори полето.
По-дълъг е денят от глупостта,
макар понякога обратното да мислим.

Лодка

Моя далечна приятелко,
знаеш ли колко ми липсваш!
Розови песни на изгрева
лятното време чертаеше.
Струната бяла на юга
хвърляше семе в земята.
Вятърът често ни търсеше,
в люляков облак ни носеше.
Песните стари на времето,
мирисът сладък на въздуха,
смесил дъха на пипер
с летния мирис на вятъра,
с прашна сълза на липа,
мислите мои упойваше.
В думите твои блестяха
лебеди, верни греди,
често лицата искряха
в земен уют на звезди.
Стаята проста сияеше
с малкото важни неща,
имаше всичко в безкрая -
време, небе, светлина.
Сънища само не стигаха,
за да запеем в света
своята песен - бе весела,
имаше цвят на трева.
Нашите къси разходки
криеха в стъпки пейзажа.
Линии, багри, простори,
думи безгрижни на вятъра,
случки, разпънати вярно
или направо убити
с лък и стрела от ирония,
хвърляхме смело на пътя.
После се смеехме радостно -
важна бе само следата,
но преди всичко - идеята
или пък просто целта.
Облачни цеви целувахме,
всичко отлагахме, сигурни
в блясъка бистър на утрото,
в хладния крем на нощта.
Сенки пътуващи, дните ни,
в родна Марица се миеха.
Рибите нямаха име,
но разпознаха чертите им.
Общи, единни и цялостни,
речните риби и дните ни
плуваха дълго в реката,
без да копнеят за лодка.
Но ето сега се замислям -
лодката стара къде е?

Ловци

От всички тези,
които не подбират средствата,
боя се.
Защото имам нещо да изгубя – себе си.
Но още повече тогава се страхувам,
видя ли ловци,
от мисълта си другите да не загубя.
И всъщност двете мисли са сестри
в такава нощ на сребърни
звезди.

Тревите на нощта

В тревите на нощта,
в заспалата загадка,
в издъхващия молив
до синята тетрадка
аз очертавам залеза
на идващото лято,
на тлеещото сладко
пладне на тревите.
В сумрака на нощта
аз изгрева долавям
с ухаещото мляко!

Есен

От есенни листа роди се
уханието лятно -
бе пролет, лято, зима бе
до есента безплатна.

Афишите ѝ се строиха,
в безреден образ потопиха
сънливата река.
Минутата цигулка
отми баналното с ръка,
а гайдата на есента
засвири с пълно гърло.

Поезията

Поезията е жито
Което расте само
Никой не му помага
Вода която пиеш
От извора
Никой не я спира
Спасение
Което идва отгоре
Никой не му заповядва

Алюзии

Докосвам сенки
в полумрака
и есенно сияние
проблясва в тишината.
Звънтят цигулки и китари
и в истината синьобяла
изплува образ недействителен -
подобен сън в подобното.
И сенките улавят мирис,
и хиляди листа се сливат.
В прозорците щурците спят
и мракът се отмества,
за да направи път
на странното,
в което аз бях аз,
     но и не бях.

-------------------------------------------------------------------------------------------------

© Мирослава Панайотова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022