Криво хоро

„А ние плачехме с вътрешните си сълзи…“
                   из интервю на Татяна Лолова

Мързеливото слънце протяга лъчите си коси,
а на двора се стеле една тишина-мараня.
Аз катеря дървото наивно, накриво, на босо –
най-отгоре да зърна безкрайната част на деня.

Два кълвача семейно нападат дървото,
споделена жестокост е: чукат и кършат кора.
Къси сенки се щурат по обед наоколо –
сеят дълги надежди и шарена детска тъга.

Ей я! Баба със синята рокля извира,
откъм входната – вечно скимтяща – врата,
кокошарника стига, на пръсти се вдига
да докопа веригата или телта.

И отваря набърже, с два тлъсти замаха
хваща пъстра кокошка. Напъжда петел,
който с острия клюн гледа тъпо и чака
от ръката на баба зърно́. И „разстрел“.

Тази толкова крехка, ранима светица,
настървено надига сатъра. И… хоп!
Тяло, пух, перушина и „жива“ главица
заподскачаха кърваво, криво хоро!

Гъсти, вътрешни съ́лзи очите раздират
и пропадам до дънера – с грохот зелен.
Утешено крещя и проклинам с молитва
тази синя прегръдка – от кръв и сатен.

Всичко си е тук

Има накъде да се обърна –
няма със кого да разговарям.
Миналото винаги си тръгва,
aма никога не ме забравя.

Къщите, оградите, асфалта…
Всичко си е тук, а хора няма.
Остарях, но си останах малка –
раните не са върху коляно.

Сенките на дядо и на мама –
в двора – иззад къщата надничат.
Баба имах толкова отдавна,
татко още можеше да диша...

Искам да се върна, ала няма!
Искам да остана, но да хукна.
Детството е още по пижама,
а смъртта е неговата кукла.

Просто стихче

Такава съм си! Силна. Като болка.
Защо ме питаш колко съм щастлива?!
Щастлива съм, че ме обича Господ,
а Той обича много. И убива –
от малка го разбрах, когато татко
така и не сполучи да порасне.
Божествено висок и земно кратък.
И сигурно в земята му е тясно...
А после стана същото и с мама.
И жива тя допираше звездите,
защото беше много по-голяма!
Но си остана малка, ако питаш.
Тя винаги ми казваше: "Отвътре
и аз съм като теб – едно момиче."

Не знам защо момичето е мъртво.
Но знам, че Господ много ме обича.

Камен бряг

Тук небе и море си приличат.
Без да скочиш дори – ще потънеш!
Тук е толкова щедро и ничие:
вятър, камъни, вечност и тръни.
Твърде равно да стъпиш накриво,
твърде криво – да вярваш на равното.
Лумва изгрев с лице на наивник,
пада залез – с отблясък на празник.
Тук морето е вечнозелено!
И делфините идат на паша
из водите солени безмерно,
наторени от гларусов крясък.
Тук небето е толкова много,
че звезди не ти трябват изобщо.
Даже клекнал до вечното огънче
хвърляш сянка по-дълга от Господ!

Водици

Мълчаната вода е измълчана.
Луната – ритуален пръстен – лъсва.
Добрата мъдра нощ, като в Нирвана,
запалва три звезди и ги разпръсва.
Защото тишината е сакрална,
а звуците са капки уловени.
Молитвено наричам светъл празник,
за теб! Това е много повече за мене.
Зеленото око на стръкче здравец
добавям към душата на котлето,
сноп слънчеви лъчи кристално важни,
солена захар, дъх, планинско ехо...
С дълбоко морско синьо запечатвам,
мисловен кръст препръствам мълчаливо
с любов – и върху българска погача –
звънлив оранж и шарена правдивост!
Със снежни шепи меко я погалвам,
но без да я докосвам... Отвисоко
наричам още: Здраве. Сила. Младост.
И вяра! И любов дълбокоока –
за теб! За теб са щедрите „Водици“!
Наричам и предричам. Славословя.

На мен ми стига всичко, само всичко.
Защото ти си ВСИЧКО, дъще моя!

-------------------------------------------------------------------------------------------------

© Павлина Йосева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022