Песен за България

Апостоле, спасихме ли България
или смъртта ти беше символична,
и робството отново се повтаря,
напук на твойто плачещо бесило?

Ела, спаси държавата отново,
че наши днес ни лъжат и ни грабят,
и с черна лимузина идва Йово,
и сам продава хубавата Яна!

А Ботевите четници изнасят
сестрите си в далечната чужбина -
най - скъпо е месото от България,
захранено със пушки и със вино.

Притури се Балкана ти, Василе...
Реките и горите се запалиха.
И само шепа песни днес напомнят,
че някога е имало България.

Батак

Няма да дам от България даже парче!
Нито пък турчин от църква джамия да прави.
Всичко сега е Батак, ятаганът сече!
Помниш ли, питат. Ти би ли могъл да забравиш?

Няма да дам да говорят на турски език!
Тука горите със кости и кръв са пропити.
Ботев кънти във душата, Балкана е тих...
Тих е, но гръмнат ли пушките, всичко помита!

Данъци няма да плащам, Аллах е велик,
само защото не се е разправял с комита!
Гледам на Левски бесилото, аз победих!
Повече няма да бъда робиня на никой!

Няма да дам от България даже парче...
Няма да падна и няма да плюя на кръста...
Страшно блести ятаганът и страшно сече,
ала родя ли ти Дякон, до утре си свършен...

Кажи ми...

     На Габриела Милкова

Кажи ми, че всичко ще бъде наред!
Нали оздравяват децата?
Животът се хили надут и превзет,
какво ли ни чака нататък?

Кажи ми, че всеки бездомен е с дом
и всеки оставен е влюбен!
Дори за тъгата си нямам подслон,
а утре какво ли ще бъде?

Кажи ми го само, пък нека боли,
нали все за нещо се вайкам...
Да можех да върна с пари и с коли
живота на моята майка...

Кажи ми го само, пък нека боли,
сълзите в дъга се превръщат!
Какво от това, че отново вали,
щом Господ е в твоята къща...

Необичане

Някой ден сърцето ми ще спре.
Не от обич, а от необичане.
Гледам към безкрайното море –
уча се да бъда безразлична.

Гледам и към черните скали –
нещо във душата ми се счупи.
Няма да се трогнеш, че боли.
Знам, че няма. Ти си неподкупен.

Гледам нероденото момче.
Галя го и реша му косите.
Времето не спира да тече.
Времето изтича през очите.

Някой ден сърцето ми ще спре.
Ще е самота. Ще бъде тихо.
Крия се зад черното перде
и не искам нищо, абсолютно нищо…

Жива

За мене няма помен и Задушница,
това са дни, създадени за мъртвите.
А майка ми е сякаш в мене сгушена...
наричате я мъртва, но се бъркате.

Череши не раздавам за душата й
и жито не варя за опрощение.
Душата й е горе, при Създателя,
а аз съм нейно вечно продължение.

По – жива ми се струва и от живите.
По – близка ми е тя и от любимия.
В очите ми навярно ще я видите,
когато натежат от сняг и зима.

Не вярвам във череши и Задушници...
По – тихо! Мама спи, ще я събудиш!
В ръцете ми, притихнала и сгушена,
сънува как животът ще се случи.

Кой те научи...

А тебе кой те научи как да ме гледаш
и как да ми правиш кафето точно във десет?
Целуваш ме жадно, където след малко ще стреляш...
Нали за сърцето ми плахо дошъл си, поете?

И кой те научи така да затваряш вратата,
когато безумно от твоята плът се нуждая?
Тъгата ли? Само за мене ще бъде тъгата...
А как се лекува такава, изобщо не зная...

И кой те научи къде да докосваш и колко?
И колко отрова ми трябва, за теб да забравя?
И твоето име римува се само със болка,
и всяко начало е просто отсрочка за края.

Докосвай, поете, целувай, а утре си тръгвам...
И всичко си вземам, и мое, и твое, и чуждо.
Нощта ще е дълга и тягостна, даже безсънна,
но всичко, което ти казвам, са думи ненужни...

Но все пак кажи, тебе кой те научи на всичко?
И кой ти разказа за мен, и за моето тяло?
Навярно предишният, с който до смърт се обичахме,
а после не знаехме как да се справим с пожара.

А мен ме научи животът да пробвам от всичко,
до кръв да целувам, до кокал плътта да дълбая.
И даже когато ме мразят, до смърт да обичам,
дори да не зная защо, дори да не зная...

---------------------------------------------------------------------------------------------------

© София Милева
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022