Стихове на Иван Димитров в навечирието на 75-ата му годишнина

Следи

Пясъкът прегръща нашите следи,
а снегът ще топли пак с кожуха бял,
бризът ще им шепне, както и преди,
пролет докато покани ги за бал.

Нашите нозе тогава влизат в тях
стъпки да извезват в танци с по-нов стил.
И така, недоусетил, побелях.
Бял съм, но какво, кого съм променил?

Даже себе си дали успях – не знам.
Трябвало ли е, се питам пак и пак,
а напълно ли – или оттук-оттам.
Пълно – значи друг, непълното – варак.

…И нашите следи ще кажат някой ден.
Пясък пак ще ги прегръща, а снегът
ще ги топли, бризът пак ще им е фен.
С тези танци пак ще сме на път.

Дрийм тийм

Да се погледна силно искам днес
през твоите премрежени очи
в каква елейна или смрадна смес
портретът ми дали ще застърчи
над всякаквите рамки и бои,
дали ще е приклекнал в полустон,
дали наредбите ти ще свои,
дали ще ти сладни като бонбон,
ще видя ли в портретния си лик
широката усмивка с остър зъб,
готов да сдъвче долния мръсник,
дори и с титла „скъп” или „прескъп”.
През твоите… През моите се знам.
Но тук свисти прастарият проблем:
дали с любов ще сме дуетът в храм
или вдън прокълнатия джендем.

Моля за прошка, но…

Малко ми е само аз да съм щастлив.
Пак са малко още няколко стотици.
Тясно ми е в моя си живот бурлив.
Знам – не са за всички моите чепици.

Не, не пея да сме в хор щастлив калъп.
И макар такъв – той щастие не носи.
Пак са долни сто тояги на чужд гръб –
с тях ще се щастливят мозъците боси.

Ни калъпи, ни криваци – дух и труд.
С тях се стига до високото в живота.
Моят меч това е. Може да съм луд,
но да съм Иван Димитров – Дон Кихота?

Дон Кихот ли? А защо такъв герой?
Нека съм добър, а не героят „втори”.
Брат, и ти бъди, бъди от своя сой –
да не може някой друг да ни повтори.

Стръв

В живота ни няма начало и край,
а в кръг преминаваш миг свой сериал
с условни две точки – хем ад и хем рай,
и с вяра, че Господ на теб го е дал.

Мигът надробен: епизод, епизод,
в един ще оставиш от своята кръв.
Така път проправя си всеки живот –
Да го продължиш е човешката стръв.

Летен молив

Тъмна, душна и ленива, тиха доба.
Бликането на потта се чува само.
Впили сме се пак един във друг без злоба
в странна поза – леле, мила моя мамо!

Вече тиховато се развиделява.
Само чува се светликът да пробива –
Задухата нощна ще смени със лава.
Лято е.
Денят
подостря
си молива.

Едничка лутурка

На песните ми вече не се вижда краят,
по тях търсачи, знам, ще има да копаят,

и даже нещо малко, леко, да се чопли
със смях, и с рев, с: „Ура! На нож!”, с любовни вопли

за мен осиротял ще си поплаква кеят,
но песните ми, Боже, няма да се пеят.

По моя бряг и улиците ми видели
какво, какво ли не… до гроздове узрели,

щом в тях се вгледате и вслушате – имане
от мен едничка лутурка ще ви остане.

Ще

       „Ще ме признаят, след като умра.”
                           Панайот Панайотов

Дори и след като умра
мен няма да признаят –
не бях с паунови пера,
но не това е краят,
защото просто няма край
и всичко пак, и пак се връща
и върнатото не е рай,
но ще съм в друга къща.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------

© Иван Димитров
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022