Между световете
„Поезията е интелектът, оцветен от чувства.“
Александър Уилсън
Вятърът вика старото ми име -
търси ме сред необятния простор на полето,
по стръмното било на високата планина,
по вълните на позлатеното море,
шепти в уханните чашки на цветята.
Вятърът.
Сетивата провокират интелекта –
времето вече е друго -
в ново родословие съм преродена.
Планината и морето не знаят -
помнят коя съм била.
Чувствата оцветяват световъзприятията и чувам:
вихърът плаче, че не ме открива –
аз тъгувам, че не ме търси.
Безсловесна реч
Научих се да общувам с всемира мислено.
Не пиша.
Не говоря.
Наум казвам на цветето колко е прелестно,
на росната капка колко е съвършена,
на звездата колко е далечна,
а се отразява в същността ми.
Изпращам сигнали на съществата в космоса,
на близките в отвъдните светове,
на татко,
който живее зад върховете на планините.
Разговарям мислено с всемира.
Събуждам се и ти казвам на глас:
- Добро утро, любими!
Да изпеем песничката за възхвала на Бог!
Фантазия
Облаци –
приличат на мъже,
които тежки амфори пренасят,
приличат на жени,
които в синева се къпят,
приличат на деца,
които бели чайки гонят.
Мигваш.
И…
няма вече амфори,
няма ги мъжете,
няма я реката,
няма ги жените,
птиците ги няма,
няма ги децата.
Животът е отминал.
Белее синевата.
Семена
„Стихотворението никога не е завършено, само изоставено.“
Пол Валери
Семената са безсмъртни,
те пресъздават всяка ябълка,
всеки славей,
всяка змия.
Възходът е безсмъртен -
прави ябълката по -сочна,
песента на славея по -опияняваща,
змийският зъб е по -отровен.
Стихотворението ми не е завършено,
нито любовта ми, нито живота ми.
Всичко се движи и развива непрекъснато
в безкрайността на превъплъщенията.
Надежда
Утринно бърза калдъръмена улица.
Стъпвам от камък на камък по камък…
Представям си утрешен свят без пандемия.
Живеем в хармония, помъдряло човечество.
В братство и мир. Благославя ни Бог.
Аромат на цветя, птичи песни наоколо,
хора се смеят.
Мисля за теб, бленувам, съзирам те...
Неусетно достигам върха на хълма.
С окрилената моя надежда политам
от облак на облак над облак…
И над Земята се нося.
Ретроспекция
„Поезията е майчиният език на човешката раса.”
Йохан Георг Хаман
Отдавна кулата на Вавилон е срината
и камъните по земята са се пръснали.
Говорим си на хиляди езици,
ала и на един език не се разбираме.
Не са езиците, различни са душите ни
и ценностите ни и самотата,
която плаче за онeзи златни времена,
когато бяхме Божии подобия.
Един и същ езикът на поетите върху Земята е,
те носят в себе си Божественото слово
и го изричат в стихове
за цялото човечество.
Амбиция
Помолих да бъда като небето,
което цяла нощ изтичаше с дъжда
и на сутринта остана цяло.
Помолих да бъда като реката,
която денонощно тече
и не пресъхва, а бърза по пътя си.
Помолих да бъда като вятъра,
който духа по улици и площади,
по градове и държави, а свири зад мен.
Помолих да бъда като планината,
която твърдо стои от векове -
носи гори, реки, поляни, птици...
И осъзнах – амбиция движи света,
но прекалено амбициозният е вреден за хармонията.
Бог е създал всичко както трябва.
И аз съм тази, която трябва да бъда.
------------------------------------------------------------------------------------------------------
© Стоянка Боянова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022