Конкур-ипик

цяла нощ сънувам коне
не знам откъде-накъде – жив кон съм виждала много рядко
чела съм спомени за коне разбира се
гледала съм как вронски чупи гръбнака на фру-фру
а бег иноходца е песента с която се идентифицирам
но това е изкуство и няма причина да сънувам коне –
те не са част от живота ми…
как да не са момиченце смееш се – ти се надбягваш с времето
ти се надбягваш с мненията и със съмненията
прескачаш рововете на подриващите омрази
прелиташ над гредите поставени от неудачниците по пътя ти
държиш си юздите изкъсо а на мен ми отпускаш юздите
и аз чакам захарче от ръката ти защото от теб всичко ми е награда
в един впряг сме без да сме впрегнати
затова тичаме един до друг неуморно и сладостно
аз не мога без теб ти не можеш без мене сраснали сме се
ненадминати сме в паркура и трибуните ни ръкопляскат
в обездката сме неудържими и трибуните секват дъха си
аз залагам на теб ти залагаш на мен затова печелим – спечелихме се…
да ти тълкувам ли още сънищата или просто да те целуна наяве

Аплодисменти!

цял живот кино и театър, театър и кино
(е, и симфонични концерти и опера, но по-рядко)
вероятно ще умра в някоя театрална зала по средата на представление, гледано поне осем пъти,
вероятно ще умра пред екрана на компютъра или телевизора
по средата на най-любимия кадър от филма, който знам наизуст
или сред поредния сезон на сериала, към който вдигам поглед на определени сцени…
цял живот от салон в салон и от зала в зала
и, кой знае защо, продължава да ми е от хубаво, по-хубаво, така се случва –
и не е измислен живот, нито откраднат, нито изгубен напусто, напротив,
това с театъра на живота и сцената на света е доказано вярно –
моя живот, този който живея и после го пиша,
сама си го снимам, сама го поставям, сама го играя – така сме всички,
просто се чудя ти откъде-накъде влезе в него и остана, и оставаш, и даже и не помръдваш…
аз ли, вика, не мърдам – и се смее, и отваря нова бутилка вино –
слязох от сцената, прекрачих през екрана и ето – седя до тебе,
да, оттук няма да мръдна, защото
ще умреш на моето рамо, когато издъхна, ще умрем заедно
като ромео и жулиета – те са и на сцената, и на екрана,
както ние сме на сцената на живота и това е достатъчно –
най-достатъчните ни роли,
просто ще си ги изиграем до последната реплика…
нали знаеш коя е – обичам те
много

------------------------------------------------------------------------------------------------------

© Маргарита Петкова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2022