Дошъл да види слънцето в небето

Поетът

Дошъл да види слънцето в небето,
света под слънчевия взор –
да го познае и сбере
във думи,
в слово,
във поезия;
да изкачи тъй бездната на върховете
и отвисоко да съзре
как в бездната под него, долу
просветват върхове;
в любов да се опива,
която не ламти възмездие –
любов и близка, и недостижима
като безсмъртните съзвездия;
във жест обикновен
да бъде знак –
тъй както, флагове развее ли,
е знак на новата идея.
Дошъл да види слънцето в небето
Поетът-лес,
гора –
чието ехо умножава гласовете –
сам той хилядогласен,
събрал безброй лица
в един език – душа
на естеството,
език – на слънцето подвластен.

Дошъл е слънцето да види
Поетът Константин Балмóнт!

Цъфналата ябълка

Човекът си припомня Рая.
Но тайната на спомена не знае.
Той само иска да отплува
с облаците –
да изтече като река
към някакъв невидим океан.
На птица да е сянка, на дърво –
да може да се слее с естеството.
Сред тишината
с камъка да разговаря,
да слуша как неистово расте тревата …
О, как желае той –
желае да се върне!
Ала отде е тоя зов не знае:
каква е тайната
на огнената му сърцевина –
на огъня първичен в земните недра?
Човекът си припомня Рая.
Тъгува
в хоризонта вгледан –
и в ябълката цъфнала пред него.

Облаци

"...като древни континенти..."
Георги Константинов

Континенти облачни
сред небесни океани,
слънчеви крайбрежия
с променливи очертания –

Накъде ли се отправят?

Дом на тишината,
призрачни селения,
територия на птици
и на дъждове стаени.

Плуват
в сините простори,
в пристаните сини
с ветрове говорят.

После се явяват
в други отражения,
в други измерения –

Кой ги населява?

Континенти облачни
сред небесни океани,
гаснещи крайбрежия
със сумрàчни очертания –

Някой ги очаква …

Бяха безтегловни –
а тежат оловни,
бисерни порои
леят пак безбройни –
флагове на бурите
над била и урви –

Пътища чертаят …

Има ли ги, няма ли ги –
кораби космически,
континенти облачни
с корени в земята.

Близки ли, далечни ли –
като нас са всичките –
между двата бряга
пулс на времената.

Гората

Мои дървета,
моя зелена гора,
смълчани предесенни клони,
зелени все още, но тихи,
с играещи слънчеви багри,
със сенки преплетени,
с ухание
на първите мъртви листа –
предчувствие за вятър и дъжд,
за ранна слана …
Защо аз съм човек,
а вие дървета?
Кои сте – въздух зелен,
който с любов ме обгръща?
Била ли съм някога
в тази гора?
Дърво била ли съм – дом за птици,
знак по пътя на вятъра,
приоблачна светла картина …
Нима ни делят разстояния?
Нима сме различни –
дървета и хора,
слова и мълчание?
Минавам сега
през своята участ човешка –
и тръгвам към вас –
да прозра тишината,
да узная езика без думи.
В края на пътя
дърво ще съм –
и тихо в листата ми
високо над стъпките земни
ще трепти и просветва
небе.

Звездата на отсъстващия

И никой на света не идва –
преди да се отвори
пространството
на нечие отсъствие.
Защото въздух няма да достигне
за неговия дъх.
И място във пръстта,
където да вдълбае
свойте стъпки.
Мълчание на камък и песен птича
ще трябват за слуха му.
И късче синьо,
свободно
от погледа на всеки друг мечтател.

Там вечер ще изгрява
новата звезда –
единствено за него
в небето ще блести
звездата на отсъстващия.

-------------------------------------------------------------------------

Секции

Последни публикации

Най-четени материали

Дошъл да види слънцето в небето