Белоснежно

Снежинките разтапят мрака.
Във бели пелени кръжат ята.
Дали сам Бог не праща знака
за белота в душите,сякаш на деца?

Или пък тази късна зима
не носи тиха доброта?
Ще разтопи в сърца, където има
от болката.Или пък алчността?
След мрака…неизбежно.

Онемяла тишина 

Почуква по перваза пълната луна
и първите петли набират сили.
Омесен чака утрешния хляб.
Жените- болката и обичта са скрили.

Среднощна мъдра, онемяла тишина.
Вселенска мъдрост - камъните будни.
И рони календара неуморно дати.
Отломките от брегове изгубени.

Какво ли по первазите остава?
Очите светят, пълни със луни.
От изгрев греят светлите надежди.
Да, земни сме!А над Земята дъжд ръми…

Опиянение

Опива слънцето през лятото
и наедрява в слънчогледите.
В несбъднатото вино.
В зелената интимност на полето.
Опива…
И в погледите свети.
На риган и на мащерка ухае.
Във шепата на вечността
поляга на живота нишката.
И ни дарява с любовта на боговете.

По широкия син път 

Догонвам с мисли хоризонта.
Синевата.На гларуса крилете.
А стъпки пясъчни ме водят
към древността на оня миг
любов, която в нас остава.
Във бриза. Пясъка. Вълната.
Навярно в първия ми стих
откъснат от скалата,
изронил се в годините,
останал песъчинка
някъде в дълбокото.
За да нашепва раковината.
Във мидата да заблести.
А мисълта ми- хоризонт,
във синевата на очите ти,
догонва днес морето…
останало завинаги в сърцето.

Скрипти снега

И преразказвам тишината
на последната светулка в мрака.
Разкъсвам премълчани думи,
стари многоточия
и разтегливи междуметия.
А думите фанфарни помъдряват.
Изтичат старите вражди,
клеясали нелепости
в самотния ръждив олук.
Избистрена заспива тишината
и скрипти,скрипти снега
… посипал мрака.

В будния мрак

В тишината на будни мисли,
сред заспали, предишни нежности.
В тъмнината на дните бездънни
и сред светлите нощни разпятия.
Има мъничко кътче в душата
и голяма една празнина.
Скрила свитата същност
с изтъкани от кръпки платна.
До премала изцежда се нежност,
здраво стиснала шепа небе.
И неволно в юмрука й свит,
една малка светулка е знак
…в тишината на будния мрак.

Заврощане

Да се върнеш при корена…
защо ли винаги става така?
Гледа чешмата изронена,
измила думи и тишина.

И се промъква лозата там горе.
В стъклата бездомна наднича.
Тегне чардак без подпора.
Сянка… в живота ничий.

Преброяват се листопадите.
Празни браздите, слани прегарят.
Проблейва от детството стадото,
а в корена … тихо нагарча.

-----------------------------------------------------------------------------------------

© Радка Атанасова-Топалова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021