* * *

Заключен си
в безкрая на света,
в човешката неумолима геометрия,
във рамката
                    от вездесъщи хоризонти.
Ни мост, ни път,
                      нито врата
в пределите на земното ти зрение –
към облачните пристани отвъд,
където знаеш: нещо ще се случи –
където властват
твоите предчувствия.

Не сочи никой входа на живота,
ни изхода узнаваш на смъртта.

Какъв е твоят ход през необята?

Тук някой някога те е довел –
преди очите да отвориш.
И някой тайно ще те отведе –
щом пак навек си ги затворил.

* * *

И ако сянката се очертава
в светлината,
а тя
         през сенки се провира,
ако денят се ражда
            от нощта
и в нея свършва своя път,
ако жвотът от пръстта извира
зелен
сред тъмната бразда –
то кой съм аз
и на какво съм сянка,
кои са сенките,
които моя лъч ограждат,
и за кого съм ден,
и за кого съм нощ,
чий е животът, който
от стъпките ми глъхнещи се ражда...

Кажи ми
на какво ме противопоставяш,
Господи –
за да позная себе си
и Тебе.

* * *

Някога,
когато стигна там,
където времето и вятъра угасват,
където няма приливи и отливи
и светлината съществува изначално –
навярно ще седя
                           край спящото море
с копнеж пак сянката ми тъмна
                                                 да се очертава –
онази непокорната, с която
по пътищата стръмни се изправях –
и пак да бъде влюбено сърцето ми
в единственото, уязвимото,
нетрайното –
в това единствено,
което отминава...

-----------------------------------------------------------------------------------------

© Александра Ивойлова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021