Второ възкресение

Подир великденското целодневно чистене
и себе си поисках да пречистя
и бързо влязох в банята, но своето
бельо аз на леглото съм оставил,
а толкоз вехто беше то и потно
че формата на тялото ми бе приело –
досущ като повивките, оставени
във гроба от възкръсналия Бог.

И ето ме, от банята излизам,
възкръснал, нов и на живот ухаещ,
и виждам те, под снопа лъчезарен
от светлина, струяща от прозореца,
как цялата ти светиш като ангел
и седнала във края на леглото,
упрекваш ме гальовно: - Виж се само!
Направо на сърцето си се чудя
и на носа - как с теб живея още,
но знай: С бельо и навици подобни
момиче друго няма с теб да легне!

- Мария! – аз извиках – и прогледнала,
в нозете ми ти свлече се: - Рави!
- Не ме докосвай! – казах аз – не виждаш ли,
на банята от ада аз излизам
и парата на тънки струйки дяволски
дими от мойто тяло, ала знай,
че ласките ще трябва да почакат:
Аз все таки, дордето не изсъхна,
не съм възлязал още при Отца си!

А колкото до вехтите повивки,
за тленното недей да имаш грижа:
във пот се сее – жъне се в нетленност!
И точно днес, на празника, не искам
дори и с намек да те огорчавам,
но знай не само, че „момиче друго”
ще ме хареса, но с „подобни навици” –
поезия да виждам и във гънките
на своето бельо, аз пророкувам,
че култът ми едва сега започва.

Дихание за живот

Когато в порив млад ме ти прегърнеш
и пазвите си пролетни разгърнеш,
от утро и от радост по-сияйна,
в мен грейва слънце, въздух свеж нахлува,
човешка глъч и птичи песни чувам,
разтваряйки прозорците си тайно,
и чувствам как под слънчевия зрак,
сред лъх на кислород и дъх на мак,
покачва се
температурата ми стайна!...

И лъч един ме близна по косата,
и мигом виждам аз върху стената
как барометърче едно с сачмица бяла –
придатъче към младото ми тяло –
расте, когато в тебе съм вторачен
и се покачва стълбът му живачен,
добивайки космически размери!...

Защото чувства пресни атмосфери
в телата ни – тез кукли силиконови,
през зимата доволно излинели,
които със целувки вече помпаме
като винтили в белите постели,
на ставане със тебе и на лягане,
на любовта под мощното налягане.

…Да би могла и цялата ни нация
сега, когато пролетта дойде,
в сервиза на една вулканизация
с подобен порив да се отдаде,

едва ли толкоз често щяха с трясък
да изгърмяват нейните винтили,
и нервите, изопнати до блясък,
едва ли толкоз жежки биха били
на изборите нови сред разгара,
връз сцената на всичко политическо,
подобно звук на режеща китара
от ,,Венъм“, ранна група металическа!...

Ще се успокоят и тези струни,
с по-ласкава една еманципация,
щом нацията наша се целуне
по устните със по-развита нация.

Възкръснала, от крехките си плешки
ще смъкне тя вековното тегло.
Затуй, във порив пролетно-момчешки,
по-горе казах аз: ,,Ди би могло!“.

Да би могло, ала уви, не може!...
С целувката си първа като в Рая,
диханието жизнено накрая
не ми отнемай, а вдъхни го, Боже!

Третият избор

За мене никога Едемската градина
не е била с размери по-големи
от брачното легло. Под балдахина
от стелещи се гънки на коприна,
която като въздух свети денем,
а нощем тя е светлината лунна,
ръцете ни, трептящи като струни,
дървета са, прегърнати сред тая
градина непрехождаща на Рая.

Красивото ми, смугло мъжко тяло
дърво е за познание на злото и доброто,
а твойто младо тяло, избуяло
от сън и мляко, е дървото на живота.

Различно е познанието на добро и зло
от вечния живот. И ти го знаеш.
Не знаеш само нашите потомци,
които може би сега зачеваш
като един Адам и като Ева,
дали ще продължат да пребивават
в градинта блажена на леглото
или ще сторят грешния си избор
и вместо Рая ще предпочетат
светът.

Защото, скъпа, ако изберат дървото
за разпознаване на злото и доброто,
те всъщност – чрез мене – са избрали
бащата, мъжкия ни свят, езикът мъжки
и само мъки чакат ги от тука
до края на световната история.

Ако пък тебе изберат – дървото
на вечния живот, от сън и мляко, –
направо от Едем ще се изстрелят
във третият етап на феминизма,
когато всичко връща се по своите
места – или пък си измисля нови,
преформулирайки най-трайните основи.
на този наш
патриархален свят.

Но съществува трети избор също!
И аз за него нямаше да зная,
ако не бях прочел със глад насъщен
поемата „Оставане във Рая”.

Защото, както пише там Миглена,
детето може да предпочете
на майка си в обратната вселена
подобно туморче да зарасте.

...Като от птица сред дърво уханно
до мен долитат песните незрими
на нашта дъщеря: „Оставам, мамо!
Обратно отнеси ме. Нероди ме!”

Недей ме пита ти – не зная как,
но виждам ги в галактики от мрак
как бродят в твойто тяло неродените
и с тях, посред морето от звезди,
момичето, което не роди,
как плува по спиралите на вените,
безкрайно по-красиви от оная
спирала на световната история.
И тялото ти втори рай е в Рая,
когото нивга аз не ще позная.
И млъквам вече. Спирам да говоря!

Заспиваш ти. Запалвам аз цигара.
Като дърво ти дишаш сред покоя.
Аз бдя над теб. Но аз не отговарям
за песните им в сънищата твои.

...И тъй завършва, без да е начената,
световната история трагическа,
и нощната ни лампа, изгасена,
покрива ни с прасенки исторически.

И в пещерния мрак пак аз, мъжа,
ръката твоя – бяла и студена, –
подобно мъртъв благослов държа.
А вън една снежинка заблудена

като детенце в дрешки от коприна
надникна и отдръпна се в отвъдното.
... И заваля снегът на балдахина
над Рая и над всичкото несбъднато.

Матрицата

Връз мене беше седнала любимата
и клатеше се в такта механичен
от сласт и удоволствие, когато умиление
аз ненадейно спомних си за края
на статия любима, дето вещо
твърдеше се, че оня най-интимен
и детероден орган у жената
бил на латински назован... „матрица”.

Матрица? Ами да!... Едва сега
пред мен възкръсна истината гола,
че с мойте синове и с мойте внуци
освен потомство, ний ще сме и братя.
Кой с такта на леглото тъй скрибуца?
Една матрица всички ни печата!

Но има нещо друго, по-зловещо!
И в името разкрива се то вещо.
Щом кажеме за новите особи,
че този „тип” е, този – „екземпляр”,
жаргонът ни не бива да ги трови,
понеже тях печатат ги по стар
и неформален метод. Идва жрицата,
връз таза ти наглася си матрицата,
буталото напипва, очарована,
и почва се голямото щамповане!

И скърцат стави, смазки, и работи
овалът над коляновия вал,
и твойта кръв върти на обороти
конвейра за човешки материал.

И в миг метафизичните прегради
се срутват пред родилния ти стон:
От евтини материи те вадят
и слагат те на гръд от силикон!

Кажи ми, от ковьозчето си смешно
как няма да проклинаш своя род,
когато чувстваш: Програмистът грешно
набрал е генетичния ти код?

Или пък по-отдавна твоят шифър
е подменен с един горчив замах –
в Едем когато твоят прародител
е сторил първородния си грях?

И в твойта кръв предава по наследсво
на внуците ти шифъра фалшив.
Ще протръби изгубеното девство
правата си чрез страшния мотив

на съдната тръба!
Това е всичко.
Остава ми утехата едничка,

че модната сега глобализация
с присъщата й там унификация
причини има много по-дълбоки.
И тяхната енергия е в тока,
протекъл в миг на погледа по жицата,
кога човекът срещне си матрицата.

И щом на тоя поглед сред миражите
поискате със някой да си кажете
две думи по човешки, непремазани
от трясъка машинен на оргазъма,
не в „типовете”, не и даже в старите
овълчени лица на „екземплярите”,
а в нищите, смирените и малките,
между които може би е майка ти,
сред кротките, добрите, простосмъртните,

дефектния ще трябва да потърсите.

Леглото, от което капе мед

Закусвайки в леглото преди време,
бурканчето със мед неволно счупих
и дълго гребах със лъжица… медна
петното от уханните чаршафи.

Но можеш ли, макар с лъжица медна,
да поднесеш отново ти към устните
меда разлят на всичкото пропуснато?
Не би могъл!... Тогава спри. И спи.
- Добре, че ще попие! – длан отпуснах –
и верно – то наистина попи.

Но ето, вече в края на годината,
когато вън разкошна бяла зима
затрупваше света, а аз бях включил
радиатора, под ханша ми се случи
метаморфоза странна със кревата:

Медът на капки весели прокапа!

Стопен, разбира се! Ала не се разбира
дали от радиатора вибриращ,
или от топлината първобитна,
с която, скъпа, аз над тебе литвах
и като мъничка пчела жужаща
полека кацвах в чашката зовяща
на твойте устни. И в това разстлано
легло като в разцъфнала поляна,
сред шепот на треви и на камбанки,
на миглите под галещата сянка,
меда от ласки аз до късно сбирах.

И съучастник беше ни Всемирът,
понеже и в небесните ливади
пчели-звезди се сбираха – и с радост
те литваха с ведрата си, където
във крайчеца цъфтеше лунно цвете.

...А после заблудени метеори
прогаряха стъмените простори,
когато аз, с ръка на твойто рамо,
изпращах те под синевата ранна.

И върнал се в самотната си стая,
като в килийка восъчна, докрая
изстисквах тази сладост, запечатана
в хоботчето от допира със теб.
Върху легло, трептяло под телата ни:

Леглото, от което капе мед!

 

Обратната страна на Луната

Прекрасна си, когато се засмееш,
и светлите трапчинки по лицето ти
разсипват – като слънчеви жълтици –
на твоя чар богатствата несметни!

Във този миг те спомнят ми за други
трапчинки и за мястото им тайно:
За двете вдлъбнатинки по обратната
страна на твоите бедра – да, точно там,
където сключват твоите бедра
съюз любовен с тялото ти стройно.

Напомнят ми на кратерчета смугли
по лунната повърхност. И пристъпвам
с пияни устни аз по тях, тъй както
Нил Армстронг, акустирал на луната,
като дете прохождащо залита,
щом знае, че е първият, нагазващ
във девствената лунна прах. А аз
съм двойно по-щастлив и неуверен,
когато знам, че стъпвам по обратната
страна на твойта плът, Селено моя!

Затуй не ме е яд, когато с друг
флиртуваш и със слънчев смях разсипваш
на своя чар богатствата несметни!
О, смей се тъй ти цял живот, понеже
щом дойде сън, сред мрака му космичен
пак съзерцаваш истина една:

За астронавта, който ти обичаш,
луната важна е откъм обратната стран

ВЕТРОПОКАЗАТЕЛ КРАЙ МОРЕТО

Тъй деликатни са и тънки твойте пръсти
и с жестове така категорични
те мърдат се, докато ти говориш,
в стремеж усърден да те обяснят,

че мисля си: Под повея на твойте думи,
приличат те
на ветропоказатели!...

Ала чий вятър в тях ще духа, не зависи
единствено бриза на дъха ти,
но и от туй, което си прочела,
а после със години ти си трупала
във пневмата, наречена „душа”!

И ето, днеска пак ме достраша
да се допра до нея. Но полека
аз през леса на страстите пътека
намерих - и със сила притегателна

облегнах се
на ветропоказателя!

И с миглите ти черни ме погалиха
вечерни сенки в стародавен залив.
И с повея на фините ти думи
облъхна ме дихание от бриза!...
А устните ти – чувствени и умни –
червен отблясък хвърлиха върху ми
и затрептя солената ми риза!...

Нощта е каравела! Да отплуваме
на любовта към тропика бленуван!...
От трюмовете всеки тежък мухъл
изхвърлям аз сега в морето синьо!...
И чувствам как във ризата ми духа
попътен вятър
от слова любими!...

 

-----------------------------------------------------------------------------------------------------

Иванов,И. Дихания за живот. Литератулен форум, София, 2020, с. 120, ISBN: 978-954-740-129-7.

-----------------------------------------------------------------------------------------

© Ивайло Иванов
© e-Lit.info Сайт за литература, 2021