Душата - горе!
На Павлина Павлова,
чиито думи и живот
ми подсказаха това
стихотворение – с обич!
Залягам ниско под приятелски куршуми
и падам с тежки рани от ножове...
За доноси приятелите острят думи,
за мен са изкопали множество гробове...
Но жива съм, по дяволите – рано е
за мен за опела и панихиди!
Изтупвам пак крилете си продрани,
надигам се, изправям се и литвам!
Нагоре... Където светло е, студено и самотно...
Където светлината просто ме пронизва.
Короната прашасала на просека харизвам –
да не тежи и да не пречи в моя полет.
Нагоре – пак към висините звездни!
Главата дръж високо при високите си мисли.
Запомняй радостта и болката – да не изчезнат...
Душата – горе! Животът ни е звездна мисия!
Цената
Колко струва човешкият живот?
Ще кажете – той е безценен...
Нищо подобно, ще ви кажа аз.
Цената е ясна и точна.
Цената е пари за ремонт,
цената е пари за подкуп
на чиновниците,
цената е пари, пари, пари...
Цената е бягството на шлепове,
които се движат без лиценз,
цената е нашето бягство,
на всички, които мълчим.
Защото не корабчетата
имат повреди и крен,
защото съвестта ни
има повреди и крен.
Да, животът няма цена,
и все пак може да бъде
продаден за жълти грошове,
а Бог е гневен и мълчи...
Затова ли, всемогъщи Боже,
ни е дадена свободна воля?
За да убиваме? За да смачкваме
всичко по пътя си?
Болни сме, Господи!
Земята е болна,
човечеството е болно...
Какво ще се случи още?
Как ще се върнем
обратно към тебе
и към светлината?
Мълчание, мълчание,
мълчание...
SOS, спаси душите ни,
Господи! В земния ад
толкова ни е трудно...
Спасение, спасение,
спасение...
А за цената
няма да се пазарим!
Мамо
Помниш ли, мамо,
как вървяхме с тебе през летния ден –
ти беше красива, много красива –
децата от нашата улица тичаха след нас,
онемели от възторг и щастие.
Гордеех се с тебе тогава, мамо!
Помниш ли, мамо,
как се гърчех от болка в борба за живот,
ти беше до мене, ти беше със мене,
ние тогава заедно победихме
и днес, и утре пак заедно ще победим.
Честита победа, мамо!
Помниш ли, мамо,
когато родих моя син
и сама станах майка,
как се разтвори широко сърцето ти
да ни обичаш и двамата.
И ние те обичаме, мамо!
Благодаря ти, мамо,
че ме обичаш, без да го заслужавам,
без да съм много красива,
нито гениална, нито прочута...
Обичаш ме просто защото съм твоя
и имам нужда от обич.
Благодаря ти, мамо!
Отмаляха ръцете ти, мамо,
а с тях ме пренесе през враждебния свят,
те ме закриляха от злото и злобата.
Никога мъж не ме е носил на ръце –
не успях да заслужа такава любов.
Дадоха ми я ръцете ти, мамо!
Никога не умирай, мамо,
за да имам къде да се връщам,
победена, унизена, оплюта и смазана,
или победила – щастлива, сияеща,
защото всеки човек трябва да има
къде да се връща, мамо!
Мисия
Когато властният пръст на съдбата
уверено сочи към тебе,
когато отдавна е вече пресмятан
дори и най-жестокият жребий,
не се и опитваш даже да скриеш
страха от болката и неуспеха,
умората и самотата намяташ,
като уютна топла дреха...
И тръгваш...
Не молиш, не търсиш пощада,
не вземаш нищо със себе си,
защото там, където те чакат,
не са ти нужни доспехи,
нито щитове, нито кинжали –
само безумно бяла съвест,
само истински огнени скрижали –
като огън да минеш пътя си!
Портретът на Винарова
Има ли ненужна красота?!
На зимно утро в бледия светлик,
в яките на палтата, приютили
пръсти, вцепенени от студа,
пристъпяме почти насън към красотата...
Портретът на Винарова спокойно свети
с дискретна, фина светлина, изпълнил здрача...
Прекрасна, хармонична, достолепна,
тя сякаш ни дарява свойта красота.
И е безсмъртна, цялостна, самодостатъчна,
не се вълнува и не се нуждае
от нашия възторг и преклонение,
от нашата любов,
от равнодушие или омраза...
Тя просто съществува
в едно със красотата на Вселената.
Тя просто е!
Има ли ненужна красота?!
Тя дар за нас е.
Дар, който не можем да откажем...
И сливаме се с тази красота,
в едно дихание със танца на Вселената.
Сега!
Светът е на пауза
Като в приказката за спящата красавица,
в един много по-злокобен вариант -
всичко е замряло пред дебнещата смърт.
Всичко се отлага, или се отменя -
празни училища, празни кафенета,
празни ресторанти, празни улици,
без фестивали, без футболни мачове,
дори без олимпиада…
Празен, призрачен свят,
хора с маски, без лица и без очи.
И ако животът е движение,
откъде сме сигурни,
че вече не сме мъртви…
Животът се отлага.
Тези, които искат да живеят
тук и сега, са лесна плячка за
дебнещата смърт.
За студентите в Италия,
организирали парти
по случай завършването,
кмет иска да прати
карабинери с огнехвъргачки…
Стоим на разстояние едни от други.
Топлотата се отлага,
прегръдките се отменят,
до второ нареждане.
Всеки може да донесе
смърт на другите,
просто с това,
че се движи и диша.
Ако това не е адът,
Господи, кажи ни какво е?!
Може би Чистилището е тук,
на Земята?
Милост, Господи!
За всички нас,
за планетата,
за болните,
за умиращите,
за искащите да живеят!
Когато паузата свърши,
светът ще е различен.
Но музиката и поезията
ще са тук.
Ще си поръчам “Лято”
на Вивалди,
ще си поръчам “Пея за морето”
на Дулсе Понтеш
и ще прегърна
с обич и без страх света!
-----------------------------------------------------------------------------------------
© Мина Карагьозовава
© e-Lit.info Сайт за литература, 2020