Ах, как мирише дунавският пясък…
Мирише на пространство
и една вода,
която носи таен блясък
с ухание
на светеща жена.
Не беше като риба. Не - защото
бе гъвкава,
от тъмната страна.
Целуна ме,
погледна ме в окото
и се изплъзна покрай мен - жена.
Със люспите си, или със магия,
се гмурна под зелената стена...
Като змия
преди да се навие.
Изгубих те завинаги - жена.
Пристанищно, когато всички лодки,
се люшкат обли, сладостно в съня…
Скриптяха
моите синджири мокри
и скърцаха по теб – каква жена!
Тя, плува някъде сега, по залез,
във своя речен свят,
с една вина-
за онова,
което в мен подпали
и недоугаси - като жена!
-------------------------------------------------------------------------------------------------
Стихотворението е отличено с трета награда на поетичния конкурс "Свищовски лозници'2018"
-------------------------------------------------------------------------------------------------
© Пламен Панчев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2018