Ресторант

Да избродирам исках мислите
върху сърцето ти,
да отключа залеза
и в шепота на светлината,
да усетиш как вълните разливат ласки,
и като целувки нежно
върху кожата попиват.
Вятъра да видиш
как към пристана понася
тая бяла лодка на мечтите ми
/ И луната там е твоя пристан.../

Небето да разкъсам исках
и с шепи да заровя в чернилката на мрака,
и звездите като песъчинки да усетя
между пръстите ми как изтичат
/ Времето изтича...
и както е самотна пейката на пристана,
тъй душата ми тъгува.../

Ала ухае супа в ъгъла на масата –
извива пара
и очите ти – кобилки черни топуркат,
и след парата препускат.
Мое гладно пиле, запетайчице
изпаднала от редовете на стиха ми,
толкова ли струваше душата ми
и с часове изговорените думи....

Свещ от восък

Пламък съм на свещ от восък
и трептя в покоя.В маранята
на прежулящ летен ден
надскачам слънцето
и моля,
и ми се иска
да съм светлина в душите ви –
на душите ви покоя.
Пламък в летен ден
всред топящ се восък.
И думите,
в които изпепелявам същността си,
трептя да не изговоря.
Да не оскверня мигът на чувствата
и любовта да е изворът пречистващ се
в планински ручей...
Свещ от восък – животът ми.
Душата - пламък
Догарящ,
за мъртвите изгарящ.
За живите надежда и опора...

Сънища

Сънувам те
и какво толкова,
та сънищата
са за сънуване.
Изсънувах всичко,
което
не би се случило,
не се е случило
и няма да се случи.
Та за това са сънищата -
мерило за недействителност.
Сънят дори не е мечта,
а проекция на желания
и неудволетвореност.
Приказка
без начало
и без край.
Моята приказка.
И защо се случва.
И как да се спася.

Сънувам.
И не мога
да повелявам на съня си...
Защото сънувам.
Мога да гледам умно,
да се правя на шут
и велик умник...
Но това не е сънят ми,
там обичам...

-----------------------------------------------------------------------------------------------------

© Атанас Петров
© e-Lit.info Сайт за литература, 2018