* * *
Тъй кротко
вали дъждът,
като сълзите ми...
А съм мъж ходил в казарма.
И там ни учиха да убиваме,
да стреляме, да колим и бесим.
Но никой не ни научи как да обичаме.
Но никой не ни каза, че любовта убива.
Вдъхновение
Октомври се разпадаше
във края си - на дни , на часове дори
и отброяваха листата пожълтели
сетните въздишки на дърветата.
Есента флиртуваше със лятото
и слънцето препичаше площада,
а аз вървях прегърнал самотата си,
и си говорехме за джибри и ракия.
И тогава небесата се отвориха,
и дочух звънът на абаносавите токчета,
кънтяха и изпълваха душата ми
стъпките ти в тази октомврийска жега.
Облечена със блузка бяла,
със зелените очи на вятъра,
с протрити дънки в коленете
се носеше лекокрила над площада,
а звукът от абаносовите токчета
разкъсваше сърцето.
Разлютена затанцува самотата,
ревността й закипя неукротена.
И как да й обясня, че си мираж,
че си само мое вдъхновение..
И глъхнат абаносовите токчета,
подминават самотата ми и мене,
разтваряш се в маранята над площада -
реална и неземна.
Страх
Объркани мисли, объркани хора,
загубени ключове и телефони
и как ще доживея живота си спорен,
толкова объркан, дори и в себе си загубил опора.
Как ще поискам от съдбата си щастие
щом от страх не смея да вдигна главата си горе,
където лети като пеперуда надеждата моя,
а аз не смея ръка да протегна и да я догоня.
Стоя си слисан между очите ви, хора,
и като мълнии тряскат вашите погледи.
Никого не исках да обидя, с никого не исках да споря,
просто обичам и не знам как да спра сърцето си,
и какви ли лъжи да му наговоря.
И така си летят годините, и слънцето слиза
зад хоризонта. Съдбата разтваря своята ножица,
готова да захапе живота ми и да го превърне в парцал.
Нима всичко ще остане мечта не изговорена.
Нима всичко ще е само спомен или тъжна печал.
Единак
Отново е нощ -
моята нощ
и луната е кръгла,
а аз съм вълкът
И тъй ме мами
тази кръгла луна.
В нея съм целият
и воят ми спича
кръвта....
Единак съм -
без чувства и гладен.
Пазете се, мои приятели,
ще ви разкъсам за тези
ваши предателства, доноси,
и всякакви други панделки
и мъниста, които направиха
живота ви твърде удобен.
Твърде красив.
Невероятно красив.
А, аз, заради вас
погребах мечтите си,
мачках духът си...
за да сте щастливи
и успели...
Моята нощ!
Пазете се!
Объркан стих
Какъв е този страх,
да оковеш сърцето си
и да не изригнеш като вулкан.
на една ръка си - като небе,
като океан и вълните ти
са ласките от които се нуждая
и в които съм готов да се потопя,
и да не мисля за връщане...
Страх
Приятелство
Любов
Животът ни е толкова прозаичен,
че даже не е 3Д филм,
а някаква черно-бяла лента
в която чувствата ни
умират надлежно описани
в законите, в традициите,
в това, което наричаме морал...
Морално ли е да обичаш.
Морално ли е да убиваш.
Морално ли е да ламтиш за богатства.
И винаги намираме оправдание
за убийствата си,
за богатствата си,
за предателствата си, приятелю,
за страха си да обичаме...
Маргаритка
Като детско личице
разцъфтяла маргаритка
ръката си протягам,
късам й листата,
а душата на сърцето ми
говори и нарича:
Обича ме. Не ме обича.
Обича ме. Не ме обича.
Появи се вятър палав,
и като в каданс забавен
литнаха цветчета.
Обича ме. Не ме обича.
Моя малка..,обича ме,
маргаритка, не ме обича..
Като детско личице -
разцъфтяла маргаритка
полегнала в дланта ми,
сам говоря си и си наричам:
Обичам те.
Обичам те.
Обичам.
* * *
Безнадежност -
една дума,.
Вяра - също дума.
Блажени са лудите.
Блажени са вярващите.
Любовта е тяхното състояние.
Умора
Пълзи умората,
като плевел задушава
чувства, мисли и терзания.
Бог да се бях родил -
с една ръка да разхвърлям щастие
на примрелите от болка,
на недъгавия крак да дам,
на осиротелия родина, дом и майка.
Океанът щеше да е в чаша,
чашата ми от гранит
и в нея да танцуват бурите,
и ураганът щеше да е пяната ,
символът на божията воля -
силата ми..
А морето,
морето ще оставя за поезия,
да му се радва поетът със китара,
да въздиша по своите медузи,
по делфините и пясъка, където
на границата между вълните и брега,
се измиват стъпките и чезнат
в спомените за една жена.
И нека да си мисли,
че е победима самотата.
На любимата какво бих дал...
Нима обичат боговете
и когато властваш над духа,
и човекът е играчка във ръцете,
и това което човекът крие във сърцето
е мое дело..
.
Любовта е дело на човека.
Бог да бях, ала не съм.
И умората ме мачка, извива пръстите,
и скърца скелето на мойто тяло,
като кораб съм с разкъсани платна,
и ме носи ураганът ти, Живот, и брегът не е спасение,
скалите по брега са предизвестие за смърт,
а водата - отчаянието, което мога да избирам...
Танц
Танцувах цяла нощ
с теб и единствено със теб.
Опиянен във стъпките на джаза
извиваше тромпета Сачмо,
гласът му разголваше душата
и те криех зад сърцето си,
/ За да не те отмъкне тоя черен дявол /
в онази сетна гънка
определена само за любов
И те прегръщах,
и попивах мириса
/ Как ухаеше косата ти /
Усещах тялото ти - неприлично близо.
Прожекторът тъгуваше в зелено
и като лъч надежда гаснеше в очите ти.
Дансингът се къпеше в любов.
Танцувах,
и никой не видя,
никой не разбра...
Побеснели, моите приятели,
взривяваха пространството,
и джазът не им беше привилегия.
Догаряше цигарата..
Сачмо и тромпетът му
ме гледаха учудено.
Ала никой не разбра.
Цяла нощ
танцувах
единствено
със теб в сърцето си...
------------------------------------------------------------------------------------------
© Атанас Петров
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017