В РУИНИТЕ НА СТАРАТА БАЗИЛИКА,
в прозорците без рамки и стъкла
морето е поставено, подобно
картина, нарисувано от теб.
Аз рядко идвам тук. Така красиво е
да имаш и да нямаш светове.
И гларуси, които цяла вечност
стоят на покрива, едва загатнат с тънки
червени тухли, фосфор и треви.
И прах от разрушените вселени.
Потребна е печал. И есен е потребна.
И този остров с мирис на скали.
Ти си морето есенно, Марина,
Сарматското измислено море…
В руините на старата базилика,
в прозорците без рамки и стъкла.
Където са бушували вълните,
където светят есенн лози…
ТИ ТРЪГВАШ, ЗА ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ ПАК В СОЗОПОЛ.
Сърцето ти издига ветрилата бели
И клипера поема дълъг път.
Над теб минават облацип и грее слънце,
и дремят бурите във залеза красив.
Зад островите урагани дебнат
и сините реки на Вечността.
Текат във океаните пред тебе.
Ти тръгваш, за да се завърнеш пак в Созопол.
И твоя глас над кораба гърми.
Вдигнете клипера! Платено ли е всичко?
Момичетата? Бъчвата със ром? Позора?
Ест, казва боцмана. Моряците си смигат.
Ти даваш знак. Платната се изпълват
с големите попътни ветрове
и клипера тържествено и строго
се плъзва по зелената вода.
На път! На път!
Ти тръгваш, за да се завърнеш пак в Созопол.
Защо е този кръговрат? Защо е мъката?
Ръцете, изранени от въжетата, защо са?
Кому е нужно твоето страдание? И подвига –
нима е нужен той.
Ти тръгваш, за да се завърнеш пак в Созопол.
Навярно да докажеш, че земята е кълбо.
Че ти си пленник на Евклид. Че всъщност
началото е край и края е начало.
Че Одисей ще се завърне във Итака.
Ти тръгваш, за да се завърнеш пак в Созопол.
Да се превърнеш в паметник на острова – или
в кристали сол между скалите рижи.
Ти тръгваш, за да се завърнеш пак в Созопол.
Кръгът да бъде сключен.
И за да има бъдеще света, вселената, безкрая
и смисъл веществото, тоест – ти.
И тръгваш, за да се завърнеш пак в Созопол.
ПУЕРТО ДЕ ЛА ЛУЦ. НОЩТА. МУЛАТКИТЕ.
О, тази нощ във Тропика на рака!
И стават ясни изведнъж загадките,
старателно прикривани от мрака.
И стават други някакви Канарите,
червените фенери – жълти в здрача.
Възможна ли е тука изневярата?
И кой ли е града, където крача?
И верно ли е, че са глупост кратките
безумия във розовите бездни?...
Пуерта ве ла Луц. Нощта. Мулатките.
И хората – и нежни, и желеpkr=
„Да се завърнеш…”
Димчо Дебелянов
ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В СВОЯТА ИТАКА,
Когато вечерта в лилаво гасне,
Когато есента блести във мрака
със ореоли жълти и прекрасни.
Да те посрещне старата смокиня
и портата, и кучето, и мрака,
и спомена за твоята Марина
единствен да те чака –
мой мили Одисей.
СКОВАН НА ТОЗИ БРЯГ КАТО ОДИСЕЙ
от нечий гняв или от вятър лош,
ти крачиш по черупките от миди
и взираш се в настръхналата нощ…
ТАЗИ ВЕЧЕР СМЕ ДВАМА ВЪВ „САНТА МАРИЯ”,
мили мой Одисей.
Няма арфи, ни цитри.
Няма морски сирени. Няма вятър.
Тишина. И самотност.
Няча даже море…
Виждам мангрови храсти,
виждам рошава палма на плажа –
самотна, раздърпана, стара,
с изнурени от вятър листа.
Чувам техния звън ламаринен
връз зловещия залез над Африка.
Виждам теб, Одисей,
виждам твоята фата моргана
миризмите на джунглата гниеща,
на акулата белия скелет
върху нежните розови пясъци.
Виждам черни канута и негри,
и лагуните сини, а в тях
на търговците бързите клипери
със готови за бягство платна,
виждам робите –
тези черни мъже и жени
във старите мръсни трюмове –
и дългия път през Атлантика виждам –
до Бразилия,
до зеления ад…
Тази вечер сме двама във „Санта Мария”,
мили мой Одисей.
Няма вятър в платната.
Няма морски сирени. Няма ром.
Тишина. И самотност.
И на фара зеления писък…
Одисей!
Да вървим!
АПОЛОНИЯ ПОНТИКА ВЕЧЕ Е СПОМЕН.
Спомен е кея, финикийската кула,
аламаните с дълги отвлечени форми
пейката
и жълтия залез по мачтите –
вечно предчувствие
за вятър от Пиргос-Бургас,
за вятър попътен, за пупа.
Одисей! Приятелю!
Вдигай мъртвата котва
и платната по-бързо вдигни!
Бягай оттук,
Бягай!
Спасявай се в открито море!
Бягай! –
Защото:
този град без Ифигения
е вече градът
на твоите спомени прежни.
Одисей! Мореплавателю!
Мелтема реве във смокинята –
„Санта Мария” се прощава със теб
ти се прощаваш
със нейните светещи камъни,
с манастирското дворче,
с лозницата.
Чезне градът,
чезне жълтия бряг,
дюните есенни чезнат.
И се превръщат във тъмни вълни
древните острови сини.
Чезне градът,
но не изчезва милия образ
на тленните твои, Одисей, стихове…
И аз те виждам
отново на мачтата вързан ,
и отново арфи звънят, и пеят сирени,
пее стария Понт, Демис Русос ридае
и всичко те тегли назад,
и всичко те връща –
и влюбени лебеди с писък
отлитат към Африка.
Не се обръщай, моряко,
не поглеждай кърмата,
не съжалявай!
Защото всеки град е град,
когато има в него Ифигения!
- - -
Одисей!
Ти ще стигнеш пиратските кораби
и с топовен гърмеж
ръкавица ще хвърляш,
тъй както би сторил
всеки мъж благороден и смел –
и в бой ръкопашен
печалното твое сърце
отново ще види
последната твоя любов,
спасена от тежкия плен.
Защото –
Аполония Понтика вече е спомен,
стар спомен, обрасъл със миди и мъх,
ловецо на спомени,
Одисей,
Скиталецо.
Капитане на всички морета –
вятър в платната!
# # #
„Гергините цъфтят и прецъфтяват.
Да имаш и да нямаш – все едно.”
1947
ТИ ВЕЧЕ ВСИЧКО ИМАШ, ОДИСЕЙ.
Ти имаш слава, ти си покорител
на старите морета-океани,
ти имаш замъци от злато и сребро
и острови, и приказни крайбрежия,
ти имаш кораби, маслини и вина
със веселия цвят на пролетните дюни,
ти имаш танцувачки и жени,
които даже Зевс не е създавал,
ти имаш Омир, имаш вечността,
но нямаш Ифигения и значи –
ти нямаш нищо, ти си стар бедняк,
хитрецо мил, лъжецо от Итака.
А ЛЕБЕДИ ПРЕЛИТАТ НАД МОРЕТО,
над залива широк на Алепу
и вече се усеща есента –
по слънцето, по здрача виолетов,
по тихата печал на вечерта…
И ВЕЧЕ НЕ СИЯЕ СЛЪНЦЕТО ТАКА,
тъй както някога сияеше през лятото.
Какво е станало с природата?... Или със теб?
Навярно всичко се променя във вселената.
Навярно пак се раждат светове
и пак ще съществува Ифигения,
а Одисей отново ще превземе Троя
и ще доплува пак до Аполония,
за да довърши туй, което
дори и персите тогава не успяха.
Навярно тъй е устроен света –
със приливи и отливи, и бури,
навярно тъй е устроен човека,
ала защо е, Одисей, тъгата,
която те обзема всяка вечер?
Защо е мъката и страшната печал?
Защо е като мрамор Ифигения?
Защо? Защо? -
ВСЯКО ПРИСТАНИЩЕ Е ЕДНА ЖЕНА.
Всяка жена е мъка.
Всяко лято е черна пиратска фрегата,
която ограбва твоите чувства
и отвлича жената на твоя живот, Одисей.
Елате, ветрове!
Вдигнете клипера, моряци!
Платено е докрай.
Сложете в трюма амфори със пясък,
че кораба е празен.
Сложете още любовта и мъката,
страданието, залезите нежни,
тропическите нощи в Аполония,
сложете всички спомени
и всичките предателства на старите приятели,
сложете повече товар,
сложете даже тези стихове
и оставете своя капитан –
таверните ви чакат…
В очакване на ветрове –
свирете, цигани!
Голямото последно плаване започва…
Красива е нощта.
Красива е мулаткатас оранжеви коси.
И нейните метаморфози…
А някъде в средата на морето
подпалените кораби горят.
И не изгарят.
За да намериш своята Итака.
Созопол
1970 - 1980
------------------------------------------------------------------------------------------
Славчо Чернишев, "Одисей в Аполония, Изд. "Български писател", София, 1981
------------------------------------------------------------------------------------------
© Славчо Чернишев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017