/След година Посвещение/
Прозрачен въздух събития неща и хора
в унеса на всичкото безкрайно детски гласове играят
притихнала река небето неземният нестихващ ромон
през листите зелени в сърца на улици прозорци
когато в планината гледат
неземният нестихващ разговор
В привършеното време преминаваме
отвъд големите екрани съзерцаваме
невинни другите цветни озарени
неща които знаем те живеят
невидими стъкла заключени живеем
сред толкова рояци разсейвали светлика
ранилите зари безкрайни –
Тъй отдавна с унеса останали
плеяди думи птичи духове незрими трепетни изгнания
и бавно неусетно ние с тях понесени отдадени
в сън невидим дух изящен спомен отражение предание –
Слънчев лъч нашепва от купола през фрески фронтони и тъги
верни сме и вречени стоим все тъй стоим с царствени наметала
на младостта и цялото несметно вдъхновение
в скромна църквица нашето обичане най-първо и последно –
И слънцето с пронизаните птици
и тоя бряг до пътя в сънуващите утрини
безмилостно красив епичен погледът в едно небе
следва твоето обичане най-първо и последно
блестящи в позлата божества
до Бог и всичките му ангели –
Без дом сиротната родина заключеник родът
скитник е певецът неволник горд сюблимен
при своя бряг река и хълм или неръкотворен връх
Приятели лъжливи и пророци в овчи кожи
не давай златоносни истини на псета
на тежки къси залъци неми сирените на Ботев
и нашето небе с оловна кръв облечено
и ние с теб мълчим
неспирно своето изричаме –
Винаги все там със теб през чисти дни години вечери
до храмове прозрачни цветни
непожелали нищо
само приятелските гласове изричащи
стихове без цветове и време
онези тихи нишки без тела очи с души
в себе си света и смисъла приели
Вървим мълчим изписваме
безхитросните редове от нашето обичане
и разговаряме мълвим
изцяло в оня разговор останали
с мелодии слова облечен
незримата ръка дарена на сърцата ни
божието богу земното в забрава
с всичките изгубени предателства
прах и сън кошмарен
И слушаме тревата вятъра неспирно слушаме
/до колене целите души потънали/
изписваме невидимият разговор
в пантеон с прозрачни каменни стени
аз все още някъде ти натам отминал в родните земи
/божието богу земното в забрава/
завинаги все там оставаме стоим
в стих едничък стих превърнати
с пепелните дни и светове без смисъл
до мъртвите очи на предателства и пепелища
загледани неспирно в издигнатите птици
с едничък полет тяхната душа невидима
криле и траектории други светове земи
открити от очите на поета
тънки стълбици натам поели
с наште ясни предрождения
бледнеещият свят и всички спомени
и само в леки мисли времето изплело
бели птици ангели и богове
най-първи и последни
които ни нашепва вятърът
без гробове и смърт
в далечна златна несломена вечност
/30 май – 2 юни 2017/
--------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Из „Обич” /Симфонична поема/, пред печат
------------------------------------------------------------------------------------------
© Пламен Пенев
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017