Орисана

Орисана да бъда скитница
във тишината от очакване.
А вятъра навява сбъдвания
от снежните целувки
на премръзнал дъжд.
Сънувам топлото мълчание
в тела на трепетлики.
Понякога на сенки бледи.
И цветове от обич,
цъфнали в снега
пред твоята врата.
Проплакват гарвани
и се отронват черни думите.
А вятъра чертае път във преспите
... и помежду ни.

От кал

Излезе духа от бутилката
с вика на оскърбени векове.
А мръсната пяна- измъчена,
изплувала злобна гримаса.
В утайката- мръсни ръце,
фалшиви приятелства,
финикийски знаци,
загнила човечност.
И всичко ...
във онази кал,
дето Бог
е направил
...Човека.

Филиз на лозница-
в душата ми.
Кошница- с риган
и мащерка.
Топъл симид,
като лято.
Щурче- във дъха
на ливада.
Плаче лозата-
предвиново.
Като тръпка
на устните.
Песен ми дава.
Нежност смугла.
Светлото -
в две очи
изумрудени.

Недоизплакана сълза

Покълна твоя свят във мен.
Роди смокини във сърцето.
И като тичинков рефрен,
дъха си в моя впи... И ето,
пресрещаме се без пътеки.
Дати. И без траектории.
Жена и мъж- и никакви закони,
освен всемирното притегляне.
И между вдишаните думи,
узрява слънцето в смокиня.
А двете думи помежду ни-
недоизплакана сълза от вино.

Теменуга

Остави нещата да се случват.
Виното да прекипи узряло.
Хляба втасал да се люшне.
Обичта в очите да е бяла.
Остави да се размътят небесата.
В облака да се избистри нежност.
Остави ги да се случват чудесата,
като пъзели от късчета надежда.
Остави ме да разцъфна - теменуга.
И поливай бавно всеки цвят.
Чак тогава ще ме видиш друга.
А небето ми ще е небе, над твоя свят.

Прощават се
....и непростимите неща.
Накрая се прощава всичко.
След сушата,пречиства въздуха дъжда.
Прощава се. Понякога и нелогично.

Че прошката е като слепота-
от нея в теб проглежда всичко.
И сетива. И нерв. И звук. Света
оттук нататък е съвсем различен...

Предлавинно

Аз съм твоето кротко обичане.
Предлавинно мълчание.
Нежност- в строфите сричана.
Тиха болка. Страдание.

Ти си най- трудната есен,
дето носи след себе си вихъра
на онази- недопятата песен.
И на стих...предлавинно притихнал.

Забравена нежност

"Съдбата е сляпа."
           /латинска поговорка/

Като светла следа
върху черния ръб на земята,
полегнала вечер, тежи от звезди.
Освирепял денят и груб,
останал е в безликите поречия.
Прииждат облаци по вените,
захапали огризка от луна.
Светлее нощ,а черно е във мислите.
Сънят се буди често,
с графитен щрих на откровение.
Кристално е във режещата истина.
Душата,непознала бряг,
бушува в пагубни съмнения.
Обувки-разкривени от очакване,
подобно поглед на обичаща жена,
която някъде- по нощните следи,
забравила е нежността си в мрака.

Бездна

Копнеж към бездната.
Към болката, към нас.
Копнеж към дъното на чувството.
От тръпката на дивия пелин
до глътка нежност. И отрова.
Копнеж от теб към мен
вдън зениците на очите ми.
Копнеж от мен към теб
до миговете на лъча,
закотвил погледа ти в мен.
Отплувал с моя поглед. В теб.

Светъл неделник

Прашните делници
светват в неделника.
С питата просена,
в дреха износена.
С нежност на птица,
в жеста на жрица.
Прашните думи
в тревите изгубени.
В тихото чакане.
В делника гракнал.
Светят очите ти.
Греят сълзите ми.
В прашния делник-
светъл неделник.

Вечна

От бездната извирам.
От безкрая.
От там, където няма сетива.
Задъхвам се.
Пенлива страдам.
И се калявам от това.
Буча. Просъсквам ядовито.
Събарям канари.
Опасвам. Подкопавам.
Разяждам камъка дори.
В усое криволича.
Изгубвам се. Пресъхвам.
Завръщам се- като въртоп.
А брод ще можеш ли намери?
Да обуздаеш... вечната любов.

------------------------------------------------------------------------------------------

© Радка Атанасова-Топалова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017