Царство

Огромен образ на жена,
ключалка с женски силует
или врата като ключалка сред скалите
привлече неродения ми поглед.

Зад нея беше панаирът.

Деца със шоколади,
фокусници,
селяни,
контета,
и дървени коне, и истински,
обесени, висящи по дърветата,
крадци,
жени,
търговци,
музика.

Един обесен ми намигна.

(От „Тринадесетото дете на Яков”)

Илюмаил

*
- Как се казваш? -
попитах го. - Мисля,
че те познавам, но не знам
как се казваш.
- Назови едно име и
то ще е моето.
- Искаш да кажеш, че аз
ще ти дам име?
- Не, ти само
ще го познаеш.
- Илюмаил.

**
- Илюмаиле,
как да направя нещо за тебе?
- Направи добро на другите
и то ще дойде при мене.
- Значи каквото и да направя,
да казвам "за него е".
- Грешиш, аз нямам трето лице
и съм само "ти"
или "аз".

***
Пак бяхме заедно
с Илюмаил.
- Илюмаиле - казах му -
нямаш крила,
но биха ти отивали.
- Ние нямаме нужда от крила -
отвърна Илюмаил -
защото не можем
да не летим.

(От „Образ под леда”)

И над всеки виси звезда на конец

Между колите
се провира
циганинът с каручката.

Мустаците му - пожълтяли от тютюна,
внучето му - кацнало върху отделна дъска.
Най-заето изглежда магаренцето с пискюлите;
тримата са еднакво рошави.

Мъжът до мен се огражда с вестник,
а една жена ме пита за спирката.
Подминавам ги,
защото не знам точните отговори
и по принцип страня
от хората с ясна дикция.

Аз си знам къде отивам,
те си знаят къде отиват.

Изпращам с поглед
тънкия гръб на циганчето
и всички се смаляваме
върху отделни дъски.

(От „Лица с преплетени езици”) 

Черноокия капитан

          Ти ли си, малка лисице,
          капитан на кораба, дошъл от
          отдавнашните ми земи?
          Аз стоя в този непознат град, решавам
          кратки задачи, почти опознах
          половината улици и половината
          от познатите си.

          Тази нощ има заря. Изпращат някого
          или посрещат
          нов отрязък от време.
          Пожелания,
          Пожелания

          от далечния център. Кулата на кметството сияе
         с всичките си часовници.

          По небето се пукнаха
          златни сърца
          и усмивки,
          нови фосфорни топки
          оплискаха тъмносинята вътрешност на челото му
          и се впиха сребристи игли.
          Накъде, казваш,
          отива кораба?

          Едно довиждане е истинско, когато е насаме.

Лисицата килна глава на една страна
и вдигна рамене.

Две звезди се отлепиха от небесния свод
и се плъзнаха надолу
като, като.

(От „Поправка на талисмани”)

О, чичко,

знам те как се качваш
крадешком по стъклена стълбичка до
лъчистия кръг на луната,
хвърляш поглед наляво, надясно и
се шмугваш в отвора му.
Вътре в светлата зала
висят на вериги
тебеширено бели тела
и само червените струйки
са ярко изрязани.
Мяташ чиста престилка
и се хващаш на работа. Имаш
фини придърпващи,
хващащи, мачкащи,
късащи уреди,
и под белите лампи,
ококорил очи
и изплезил език от корема направо,
ти допълваш творението си.
Вън си вечно маскиран в костюм
и цениш уважението.

(От „Хората с фенерите”)

Тибет

Целият път е обсипан с фенерчета,
ламите се усмихват. Скупчени
край студения огън, те се шегуват,
размазват го с пръсти в телата си,
облизват пламъчетата.

Мои далечни сенки, отдавна пълзя към вас
на части. Някой трябва да одере умората,
да изплаши навика.

Знам, че и аз съм свободен човек,
но забравям.

(От „Сутринта на картоиграча”)

В рамката

Размествам рисунките.
Тази, която е с рамка от морска вода,
поставям отгоре.
Тази, в която затворихме
          дим от сухи листа,
отива в задната стая.
Много се вълнувам и понякога
боите не ми достигат.
Стичат се в някаква гора
          с езеро,
мързи ги да изобразят
нещо повече от дървена пейка.
          Обичам да ходя там.
Полягам на слънце до всичките си
          някогашни котки
и си представям как те чакам,
а имам среща и с други приятели.
Така избледнявам в
          чужди картини,
а в моята става все по-светло
и се чувствам довършена.

(От „Градината на очакванията и отсрещната врата”)

За общите ни трансформации

                              Внезапно той се събудил и разбрал, че си е пак същия
                              Джуан Дзъ от плът и кръв. Само че вече не знаел дали той
                              бил Джуан Дзъ, който сънувал, че е пеперуда,
                              или пеперуда, която сънува, че е Джуан Дзъ.

Този свят не е твой, красавецо.
Крилете ти – изрязани от хартиен фенер заедно
с пламъчето отвътре – имат нужда от повече въздух.
Между хладилника и тесния правоъгълник
          на стените ни,
между вентилатора и включения котлон,
сам няма да разбереш защо
          пътят се е препълнил с предмети,
          животът те е намразил.
Моля те, тръгвай си.
Междувременно той е кацнал
върху отпечатаното цвете на календара
и с доверчива слепота се надява,
          че е на сигурно място.
Поемам в шепи малкия гост
          и го пускам навън.
Сънищата също могат да бъдат
опасни, Джуан Дзъ.

Погрижи се за мен, когато заспя.

------------------------------------------------------------------------------------------

© Кристин Димитрова
© e-Lit.info Сайт за литература, 2017